Сюзън Филипс - Знойни сънища

Изми се дотолкова, доколкото това бе възможно в момента, и това в комбинация със студената вода, която беше изпила, и храната, която бе погълнала, наистина я накара да се почувства добре. Но тя все още изглеждаше като корабокрушенец. Роклята й бе цялата изпоцапана, а лицето й имаше пепеляв цвят. Започна да реши сплъстената си коса с пръсти, като в същото време се опитваше да измисли как би могла да се оправи със ситуацията.

Когато се върна в снекбара, Бонър тъкмо привършваше с поставянето на пластмасовия капак на неоновата лампа. Тя успя да се усмихне широко, докато го гледаше как подпира сгъваемата стълба до стената.

— Какво ще кажеш да изстържа тези стени и след това да ги боядисам? Това място ще стане поне два пъти по-приветливо, когато свърша.

Сърцето й почти спря, когато той се извърна към нея със своето невъзмутимо и кухо изражение.

— Откажи се, Рейчъл. Няма да те наема. След като не си пожелала да си заминеш с колата на пътната помощ, сега се обадих на един човек, който ще дойде да те вземе. Иди и чакай на пътя.

Въобще не му пукаше за нея. В него просто нямаше нищо човешко.

Едуард стоеше до нея, стискаше я здраво за полата, а на лицето му бе изписана тревога като при възрастен човек. Тя почувства, че нещо в нея сякаш се счупва. Би жертвала всичко, абсолютно всичко, само за да му осигури безопасност.

Когато проговори, гласът й звучеше дрезгаво и глухо.

— Моля те, Бонър. Имам нужда от работа — тя замълча, мразейки се за това, че се моли. — Бих направила всичко за теб.

Той бавно вдигна глава и докато светло сребристите му очи я оглеждаха, си даде сметка за разрошената си коса и мръсната си рокля. Но почувства и още нещо — много ясно усещане за него като за мъж. Почувства се така, сякаш се връща обратно в мотел „Доминион“. Точно както се бе чувствала преди шест дни.

Гласът му този път беше приглушен, едва се чуваше.

— Много сериозно се съмнявам в това.

Това беше мъж, на когото не му пука от нищо, и въпреки това нещо горещо и опасно изпълваше въздуха. В погледа, с който я оглеждаше, не се забелязваше похот, но в същото време някаква примитивна бдителност в начина, по който я наблюдаваше й подсказа, че не е съвсем права. Всъщност явно имаше поне едно нещо, от което се интересуваше.

Завладя я чувство за някаква неизбежност, чувство, че всичките битки, които бе водила досега, в крайна сметка я бяха довели до този момент. Сърцето й се блъскаше в гърдите, а устата си чувстваше като направена от памук. Беше се борила със съдбата достатъчно дълго. Време бе да се откаже.

Прокара език по изсъхналите си устни, като в същото време не отделяше поглед от Гейбриъл Бонър.

— Едуард, миличък, трябва да поговоря с господин Бонър насаме. Ти иди си играй на костенурката.

— Не искам.

— Без разправии! — тя се извърна и поведе Едуард към вратата. Когато го изведе навън, му се усмихна не особено уверено. — Хайде, глупаче. Ей сега ще дойда да те взема.

Той се отдалечи неохотно. В очите й започнаха да щипят сълзи, но бе твърдо решена да не позволи на нито една от тях да падне. Нямаше време за това. Нямаше и смисъл.

Затвори вратата на снекбара, сложи резето и се обърна с лице към Бонър. С усилие на волята вдигна гордо брадичката си. Нека да разбере, че тя не е ничия жертва.

— Имам нужда от редовен доход и ще направя всичко, което се иска от мен, за да го получавам.

Звукът, който издаде Бонър, би могъл да мине и за смях, само че абсолютно равнодушен.

— Сигурно нямаш предвид точно това, което казваш.

— Напротив, точно това имам предвид — гласът й потрепери. — Честна дума!

Тя вдигна пръсти към копчетата на роклята си, макар отдолу да нямаше нищо друго, освен чифт сини найлонови бикини. Малките й гърди не оправдаваха разхода по покупката на сутиен.

Едно по едно разкопчаваше копчетата, а той само я наблюдаваше.

Чудеше се дали е женен. Ако се вземе предвид възрастта му и безспорната му мъжественост, най-вероятно беше така. Тя успя само наум да изкаже едно мълчаливо извинение към непознатата жена, която в момента нараняваше.

Макар явно да работеше доста, под ноктите му не се забелязваше събрана мръсотия, не се виждаха и петна от пот по ризата му в областта на подмишниците и тя се опита да изпита благодарност, че поне е чист. Сигурно и дъхът му нямаше да мирише на препържен лук и развалени зъби. И въпреки това някакво вътрешно чувство й подсказваше, че би била в по-голяма безопасност, ако се бе поддала на мераците на Клайд Рорш.