Сюзън Филипс: Знойни сънища

— Ще назнача мъж.

— Аз пък ще се престоря, че не съм го чула, това последното, тъй като половата дискриминация е незаконна в тази страна.

— Ами съди ме тогава…

Някоя друга жена сигурно би се отказала на този етап, но Рейчъл имаше по-малко от десет долара в портмонето си, гладно дете и кола, която не искаше да помръдне от мястото си.

— Правиш голяма грешка. Подобна възможност няма да ти се предложи всеки ден.

— Не знам как да ти го кажа по-ясно, мадам. Нямам намерение да те наемам — той постави отвертката на барплота, след това бръкна в задния джоб на панталона си и извади портфейл, който се беше огънал по формата на бедрото му. — Ето ти двадесет долара. Вземай ги и се разкарай оттук.

Тя се нуждаеше от двадесет долара, но това, от което се нуждаеше още повече, бе работа, затова поклати глава.

— Задръж си благотворителността, господин Рокфелер. Аз искам постоянна работа.

— Тогава потърси я на някое друго място. Това, което трябва да се свърши тук, изисква тежък физически труд. Целият двор трябва да се изчисти, сградата иска боядисване, а покривът — ремонт. И ще назнача мъж, който може да се справи с всичко това.

— Аз съм по-силна, отколкото изглеждам, и ще работя по-усърдно от който и да било мъж. Освен това бих могла да ти помогна и с психологични консултации във връзка с психичното разстройство на личността, което определено се наблюдава при теб.

В момента, в който изрече тези думи, тя бе готова да си отхапе езика, тъй като неговото изражение стана още по-празно.

Устните му едва се помръднаха и в този момент тя се помисли за самоубиец, който мрази живота до дъното на душата си.

— Някой да ти е казвал, че имаш голяма уста?

— Тя върви в комплект с мозъка ми.

— Мамо?

Собственикът на киното замръзна на мястото си. Тя се извърна, за да види стоящия на вратата Едуард. Хорс се полюшваше в ръката му, а лицето му бе сбърчено от тревожна гримаса.

— Мамо, трябва да те питам нещо — докато говореше, той не откъсваше очи от мъжа.

Тя се приближи към него.

— Какво има?

Той сниши гласа си до шепот, който обаче можеше спокойно да бъде чут от мъжа.

— Сигурна ли си, че няма да умрем?

Сърцето й се сви.

— Да, сигурна съм.

Тя отново се наруга за глупостта, която беше извършила, решавайки да тръгнат за насам. Как щеше да издържа и двамата, докато намереше това, което търсеше? Никой, който знаеше коя е, нямаше да й даде работа, което означаваше, че единственият й шанс е да попадне на човек, който е дошъл да живее тук наскоро. И това отново я изправяше пред собственика на киносалона за автомобилисти „Гордостта на Каролина“.

Той се приближи към един стар телефонен апарат, закачен на стената. Рейчъл се извърна, за да види какво има намерение да прави новият й познат, и видя един опърпан аленикав афиш, закачен близо до нея. Понакъсаните му краища не можеха да скрият красивото лице на Г. Дуейн Сноупс, мъртвия телеевангелист.

„Присъедини се към вярващите от «Храма на Спасението», тъй като ние препредаваме посланието на Бог към света!“

— Дийли, обажда се Гейб Бонър. На една жена й се счупи колата наблизо и й трябва някой да я изтегли.

Две неща едновременно пронизаха мозъка й — фактът, че не искаше никой да я изтегля, и името на мъжа. Гейбриъл Бонър. Защо един от членовете на най-известното семейство в град Салвейшън сега се подвизаваше като собственик на кино?

Доколкото си спомняше, братята Бонър бяха трима, но само най-младият, отец Етън Бонър, живееше в Салвейшън, когато тя бе тук. Кал, най-големият, беше професионален футболист. Макар да знаеше, че си идва често, тя никога не се бе срещала с него, но знаеше как изглежда, тъй като го беше виждала на снимка. Техният баща, доктор Джим Бонър, беше най-уважаваният лекар в областта, а майка им, Лин, бе един от социалните лидери в града. Пръстите й инстинктивно стиснаха рамото на Едуард при мисълта, че беше дошла в земята на своите врагове.

— … и изпрати сметката на мен. А, Дийли, след това заведи жената и детето при Етън. Кажи му да ги настани някъде за през нощта.

След като избъбри още няколко думи, той затвори телефона и отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Чакай при колата. Дийли ще изпрати някого веднага след като се върне камионетката му.

Той се приближи към вратата и сложи ръка на дръжката й. Имаше вид на човек, който е направил всичко, което зависи от него. Тя мразеше всичко в него: неговото високомерие, неговото безразличие, а най-много от всичко мразеше това силно мъжко тяло, което му даваше възможност да се справя с препятствията в живота, едно предимство, което тя не притежаваше. Не искаше благотворителни жестове. Всичко, от което се нуждаеше, бе работа. И това, че той бе уредил да й изтеглят колата на буксир, означаваше много повече от лишаването й от транспортно средство. Защото импалата беше техният дом.