Сюзън Филипс: Знойни сънища

Погледна към синята рокля без ръкави, която се спускаше от костеливите й рамене. Беше избеляла, твърде голяма за нея и освен това се бе наложило да смени едно от шестте червени копчета с кафяво, след като оригиналното се беше счупило. Казала бе на Едуард, че това е най-новата мода.

Вратата на импалата изскърца протестиращо, докато я отваряше, и в мига, в който стъпи на асфалта, тя почувства жегата, която преминаваше през тънките като хартия подметки на износените й бели сандали. Едната от каишките се беше скъсала. Тя се бе постарала да я зашие отново, но в резултат се беше образувала една издатина, която й убиваше и разраняваше големия й пръст. Но това беше малка болка в сравнение с другата — тази от усилията й да оживее.

Някакъв пикап мина покрай нея, но не спря. Разрошената й коса се уви около бузите й и тя използва дланта си, за да отметне кичурите назад, като в същото време се опита да закрие очите си от облака прах, който бе вдигнал пикапът след себе си. Погледна към Едуард. Той стоеше до храстите, беше поставил Хорс под мишница и беше вдигнал глава, за да може да види по-добре жълтите и лилави лампи във формата на звезди, които се извисяваха над него и изписваха думите „Гордостта на Каролина“.

С чувството, че трябва да се сблъска с нещо неизбежно, тя вдигна капака и веднага отстъпи назад, опитвайки се да избегне облака от черен дим, който все още извираше от двигателя. Автомонтьорът от Норфолк я бе предупредил, че моторът рано или късно ще избухне, и тя чудесно знаеше, че сегашната повреда не е нещо, което би могло да се оправи с подръчни средства. Главата й сякаш още повече хлътна между раменете. Не само че бе загубила колата си, но бе загубила и дома си. Двамата с Едуард живееха в импалата вече повече от седмица. Беше му казала, че имат голям късмет, че могат да вземат дома си със себе си, също като костенурките.

Тя се отпусна на пети и се опита да приеме най-новата от цяла поредица от беди, които я бяха довели обратно до този град, град, в който навремето се беше клела, че никога няма да се върне.

— Дръпни се оттам, хлапе.

Заплашителният звук от плътен мъжки глас я накара да излезе от вцепенението си. Тя се извърна толкова бързо, че чак загуби равновесие и трябваше да се хване за капака на мотора, търсейки опора. Когато погледът й се проясни, тя видя сина си да стои като замръзнал пред някакъв заплашително изглеждащ непознат мъж, облечен с джинси и стара синя работна риза, с огледални слънчеви очила.

Сандалите й се изхлузиха в чакъла, когато полетя към задната част на колата. Едуард бе прекалено уплашен, за да се помръдне. Мъжът посегна към него.

Навремето тя беше сладкодумна и мила, нежно селско момиче с душа на поет, но животът я беше накарал да загрубее и тя даде изблик на гнева си.

— Да не си посмял да го докоснеш, копеле такова!

Ръката му бавно се отпусна надолу.

— Син ли ти е?

— Да. И стой по-далече от него.

— Той пикаеше в моите храсти — в грубия и равен глас на мъжа определено се чувстваше акцентът, характерен за жителите на Каролина, но в него нямаше ни най-малка следа от някаква емоция. — Разкарай го оттук.

Едва сега тя забеляза, че джинсите на Едуард бяха разкопчани, което правеше и без това слабичкото й момченце да изглежда още по-беззащитно. Той стоеше, замръзнал от страх, заекът все така бе мушнат под мишницата му, докато гледаше нагоре към мъжа, извисяващ се над него.

Непознатият беше висок и слаб, с права тъмна коса и кисела гримаса на устата. Лицето му беше издължено и тясно — тя предположи, че би могло да се нарече красиво, но същевременно изразяваше някаква жестокост със своите остри скули. Почувства моментно задоволство заради огледалните му очила. Нещо й подсказваше, че е по-добре да не го поглежда в очите.

Грабна Едуард и го прилепи към тялото си. Горчивият опит я беше научил да не се дава на никого и тя му се тросна в отговор.

— Това твои лични храсти за пикаене ли са? Това ли е проблемът? Че ти самият си искал да ги използваш?

Устните му едва се помръднаха.

— Това е моя собственост. Така че разкарайте се оттук.

— С удоволствие бих го направила, но колата ми не е на същото мнение.

Мъжът погледна без особен интерес към трупа на нейната импала.

— В билетната кабина има телефон, там ще видиш и номера на гаража на Дейли. И докато чакаш да дойдат да те изтеглят, стой извън моята собственост.

Той се извърна на пети и се отдалечи. Едва след като вече се бе изгубил зад дърветата, които растяха в основата на гигантския екран, тя пусна детето от себе си.