Сюзън Филипс - Знойни сънища

Спомняше си кръвта, която се стичаше отстрани по лицето му, и злобата в очите му, когато я бе заплашил, че ще направи така, че да я арестуват за нападение срещу него.

— Ще те видя как ще се грижиш за това твое скъпоценно хлапе, като те приберат в затвора!

Защо ли не бе престанала да се съпротивлява и не бе го оставила да прави каквото си иска… Това, което й се бе струвало немислимо преди седмица, сега съвсем не й изглеждаше толкова неприемливо. Беше жилава и все някак си щеше да го преживее. Откакто свят светува, отчаяните жени бяха използвали секса като бартер и сега й се струваше трудничко за вярване, че някога ги бе осъждала за това.

Тя намести Едуард до себе си под едно дърво, развинти капачката на шишето с вода и му го подаде. Докато белеше портокала, не можа да устои на желанието си да вдигне очи към планината.

Слънцето се отразяваше в една стена от стъкло, което означаваше, че „Храма на Спасението“ все още си беше на мястото, макар отнякъде да бе чула, че сега е собственост на един от многобройните си кредитори. Преди пет години там се помещаваше главната квартира и основното студио на Г. Дуейн Сноупс, един от най-богатите и известни телеевангелисти в страната. Рейчъл се опита да избута от съзнанието си неприятните спомени и започна да подава на Едуард резенчета портокал. А той се наслаждаваше на всяко от тях така, сякаш бяха някакви вкусни сладкиши, а не изсъхнали парченца от портокал, който сигурно щеше да бъде изхвърлен на боклука, ако не бяха го купили.

Докато му подаваше последното парченце, погледът й неочаквано се спря на един надпис до входа на киното.

„СКОРО ПРЕДСТОИ ГОЛЯМОТО ОТКРИВАНЕ“

„ТЪРСЯ ПОМОЩНИК“

Тя изведнъж застана нащрек. Как не беше го забелязала по-рано? Работа! Може би късметът й най-после щеше да проработи.

Не искаше да мисли за намусения собственик на киното. Придирчивостта бе лукс, който просто не можеше да си позволи. С очи все още приковани към надписа, тя потупа коляното на Едуард. То се бе стоплило от слънцето.

— Миличък, ще трябва да отида да поговоря отново с онзи мъж.

— Не искам да го правиш.

Тя го погледна в малкото, разтревожено лице.

— Той не е нищо повече от един обикновен грубиян. Не се страхувай. Мога да го набия дори и ако едната ми ръка е завързана зад гърба.

— Стой тук.

— Не мога, глупачето ми. Трябва ми работа.

Едуард не каза нищо повече и тя се зачуди какво да прави с него докато търси Задника. Не беше от децата, които биха заскитали нанякъде, и тя за момент си помисли дали да не го остави в колата, но тя пък беше спряна прекалено близо до пътя. Ще трябва да го вземе със себе си.

Усмихвайки му се ободрително, тя го дръпна да се изправи на крака. Докато го водеше обратно през пътя, не си направи труда да изпрати молитва за някаква намеса свише. Рейчъл вече не се молеше. Нейните запаси от вяра бяха изядени много, много отдавна от Г. Дуейн Сноупс и сега от тях не беше останало дори и едно семенце.

Пришитата каишка на сандала й се заби в големия й пръст, докато водеше Едуард надолу по тясната алея към будката за продажба на билети. Това кино за автомобилисти сигурно е било построено в тези планини още преди десетки години и най-вероятно е било изоставено поне в продължение на едно десетилетие. Сега прясно боядисаната билетна будка, както и новата ограда, очертаваща имота, свидетелстваха за обновлението му, но то все пак изглеждаше така, сякаш по него имаше да се свърши още доста работа.

Прожекционният екран беше поправен, но дворът, със своите концентрични редове от места за паркиране на коли, бе целия обрасъл в храсти. По средата имаше една двуетажна бетонна постройка, в която преди явно са се помещавали снекбарът на киното, както и стаичката за прожектиране. Фасадата й някога е била бяла, но сега беше зацапана с мръсотии и плесен. От широко отворените врати отстрани се носеше оглушителна рок музика.

Тя забеляза една изоставена детска площадка под екрана. Състоеше се от празна кутия за пясък, както и от половин дузина пластмасови делфини, окачени върху здрави пружини. Предположи, че делфините са били светлосини, но изминалите години не бяха оставили почти нищо от някогашната им окраска. Една ръждясала висилка, счупена въртележка и бетонна костенурка допълваха жалката екипировка на площадката.

— Иди да си играеш на онази костенурка, докато аз говоря с мъжа, Едуард. Няма да се бавя.

Той мълчаливо я изгледа, а в очите му се четеше молба да не го оставя сам. Тя му се усмихна и посочи към площадката.