Сюзън Филипс - Знойни сънища

— Мисля, че ти казах да събереш боклуците около входа.

Искаше й се да отговори учтиво, но езикът й просто не я послуша.

— Вече е свършено, Коменданте. Всяко ваше желание е заповед за мен.

Очите му се присвиха.

— Влез вътре и започни да чистиш дамската тоалетна, за да мога след това да я боядисам.

— О, получавам повишение! А е едва първият ми работен ден…

Той я изгледа продължително и в този момент й се прииска да има някакъв чеп подръка, с който да запуши устата си.

— Внимавай, Рейчъл! Недей забравя, че поначало не те исках тук.

Преди да успее да отговори, той вече бе заминал.

Хвърляйки крадлив поглед настрани, колкото да се увери, че Едуард я вижда къде отива, тя се отправи към сградата. В едно килерче се намираха пособията и препаратите, които щяха да й бъдат необходими за чистенето, но в момента тя бе много по-заинтересувана от каната с кафе, която беше съвсем близо до нея. Освен ако Бонър не беше много голям кафеджия, изглеждаше, че е направил достатъчно и за двамата, и тя си напълни една пластмасова чашка чак до горе. Не успя да намери мляко или сметана, а кафето беше много силно, но въпреки това тя се наслаждаваше на всяка глътка, отправяйки се с чаша в ръка към дамската тоалетна.

Водопроводните тръби бяха стари и плесенясали, но все още годни за използване. Тя реши първо да свърши с най-неприятната част и започна да почиства кабините, стържейки вече хванали кора мръсотии, за чийто произход дори не й се и помисляше. След малко чу зад себе си приближаването на нечии крака, обути в маратонки.

— Какъв ужас!

— Ти го казваш.

— Спомням си, когато бяхме богати.

— Ти беше само на две годинки. Не би могъл да си спомняш.

— Аха. По стените на моята стая имаше нарисувани влакчета.

Рейчъл бе поставяла сама синьо-белите тапети на ивици, с нарисувани по тях цветни влакчета. Детската и нейната спалня бяха единствените стаи в онази ужасна къща, които бе имала възможността да обзаведе по собствен избор, и тя бе посветила голяма част от времето си на това.

— Аз ще изляза навън — промърмори Едуард.

— Напълно те разбирам.

— Той още не ме е видял.

— Много си ловък, приятелче.

Той се изхили доволно, провря глава навън, за да се увери, че Задника не се вижда наоколо и изчезна.

Рейчъл се усмихна и отново се захвана за работа.

Много отдавна не беше чувала сина си да се смее. Явно му харесваше тази игра на криеница, а и това, че стоеше на чист въздух, бе много добре за него.

До един часа бе изчистила всичките шест кабинки, като междувременно бе проверявала къде е Едуард поне десетина пъти. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Точно зад себе си чу един груб глас.

— Няма да имам никаква полза от теб, ако пак припаднеш. Почини си.

Тя инстинктивно се стегна и се обърна, за да види силуета на Бонър, очертан на входната врата.

— Ще си почина, когато се изморя. Но това още не се е случило.

— Добре, добре. В снекбара има един сандвич и малко пържени картофи за теб. Ако държиш на здравето си, най-добре ги изяж — той се обърна и след малко се чу звукът от ботушите му, изкачващи металните стъпала, които водеха към прожекционната кабина над снекбара.

Тя нетърпеливо изми ръцете си и се отправи към снекбара, където върху барплота бе поставен един плик на „Макдоналдс“. В продължение на няколко мига стоя неподвижно, наслаждавайки се на така познатия аромат, който се носеше от него. Беше работила от шест часа сутринта на празен стомах и наистина трябваше да хапне нещо, но не и това. Беше прекалено ценно.

Оглеждайки се предпазливо за Бонър, тя понесе безценния си товар към скривалището на детската площадка, където я чакаше Едуард.

— Изненада, момчето ми. Днес имаш щастлив ден.

— Макдоналдс!

— Само най-доброто.

Тя се засмя, когато видя как Едуард разкъсва торбичката и се нахвърля върху хамбургера. Докато той ядеше, тя си намаза много тънък слой фъстъчено масло от скритите им запаси върху една филия хляб, сгъна я на две и я приближи към устата си. Беше й много съвестно, че трябва да вземе част от скромните им запаси за себе си. Вече се чувстваше виновна пред детето си по толкова много причини, а яденето от неговата храна я караше да изпитва още по-голяма вина. За щастие не й бе необходимо кой знае колко, за да може да поддържа енергията в себе си.

— Искаш ли малко пържени картофи?

Устата й се напълни със слюнка.

— Не, благодаря. Пържената храна не е здравословна за жена на моята възраст — тя отхапа още един залък от своя сандвич и мислено си обеща, че когато намери петте милиона на Дуейн, никога повече няма да яде фъстъчено масло.