Сюзън Филипс - Знойни сънища

След два часа вече бе приключила с почистването на дамската тоалетна и беше започнала да стърже боята от очуканите метални врати на кабините, когато чу гневен вик.

— Рейчъл!

Какво ли пък бе направила сега? Пред очите й се замержеляха звездички, когато се наведе прекалено рязко, за да остави шпатулата на пода. Вместо да й минава, отпадналостта й ставаше все по-голяма.

— Рейчъл! Ела веднага тук!

Тя се отправи към външната врата. В първия момент слънцето я заслепи, но когато очите й привикнаха с ярката светлина, тя издаде приглушен вик.

Едуард бе провиснал в ръката на Бонър, който го бе хванал за старата му оранжева тениска. Прашните му черни маратонки се поклащаха безпомощно във въздуха, а ризата му се беше събрала под мишниците, откривайки малкото му хилаво тяло и синята мрежа от вени, които прозираха през тънката кожа. Хорс лежеше на земята, точно под краката му.

Бонър беше пребледнял от гняв.

— Казах ти да го държиш далеч оттук.

Тя се втурна напред, изведнъж забравила изтощението си.

— Пусни го на земята! Плашиш го така!

— Аз те предупредих! Казах ти да не го водиш тук. Прекалено опасно е — той го пусна на земята.

Едуард бе свободен, но стоеше като замръзнал на мястото си, за пореден път станал жертва на силата на възрастните, сила, която нито можеше да разбере, нито пък да контролира. Неговата безпомощност накара сърцето й да се свие от болка. Тя вдигна Хорс, прегърна детето и го притисна към гърдите си. След това зарови буза в правата му кестенява коса, която беше все още топла от слънцето.

— Какво според теб трябваше да направя с него? — тросна се тя.

— Това не е мой проблем.

— Говориш като човек, който никога не е носил отговорност за дете!

Чувайки думите й, Гейб сякаш се вкамени на мястото си. Минаха доста секунди, преди устните му да се помръднат.

— Уволнена си. Махай се оттук.

Едуард обви ръце около врата й и започна да плаче.

— Съжалявам, мамо. Опитах се да се скрия, но той ме хвана.

Сърцето й биеше учестено, а краката й бяха като гумени. Искаше й се да се разкрещи на Бонър, задето така е изплашил сина й, но това сигурно би разстроило момчето още повече. А и какъв ли смисъл имаше? Само един поглед към безизразното лице на Бонър бе достатъчен, за да разбере, че решението му е окончателно.

Той измъкна портфейла от задния си джоб, отброи няколко банкноти и й ги подаде.

— Вземи.

Рейчъл погледна надолу към парите. Беше жертвала всичко заради детето си. Но трябваше ли да се откаже също и от последната й останала гордост?

Тя бавно взе парите и усети как една малка част от нея умира. Едуард дишаше учестено.

— Шшш… — тя прокара устни по косата му. — Не е твоя вината.

— Но той ме хвана.

— Да, но чак сега. Той е толкова тъп, че му трябваше един цял ден, за да те намери. Ти се справи много добре.

Без да погледне повече назад, тя понесе Едуард към детската площадка, където двамата си събраха нещата.

Примигвайки често в опит да сдържи сълзите си, тя стисна скромните си вещи в една ръка и хвана с другата сина си. Що за човек би постъпил така с тях? Само човек, който не може да изпитва абсолютно никакви чувства.

Докато излизаха от „Гордостта на Каролина“, на Рейчъл й се искаше да отиде до края на света и да се хвърли оттам.

Гейбриъл Бонър, човекът без чувства, плачеше в съня си тази нощ. Той се стресна, събуди се към три часа сутринта, намери едно мокро петно на възглавницата и усети ужасния металически вкус на мъка в устата си.

Отново ги беше сънувал тази нощ, Чери и Джейми, неговите жена и син. Но този път милото лице на Чери някак си все преминаваше в слабото и упорито лице на Рейчъл Стоун. А синът му държеше опърпан сив заек, лежейки в ковчега си.

Той преметна крака отстрани на леглото и дълго време стоя неподвижно, с отпуснати рамене и лице, заровено в шепите. Накрая отвори едно чекмедже и извади един „Смит и Уесън“, калибър 38.

Револверът изглеждаше топъл и тежък в ръцете му. Просто го направи! Сложи го в устата си и дръпни спусъка. Той докосна дулото до устните си и затвори очи. Чувстваше студената стомана като целувка на любовница и му хареса звукът, който се чу, когато леко удари предните си зъби с него.

Но не можеше да натисне спусъка и в този момент мразеше цялото си семейство, задето не му дава възможност да се отдаде на отшелничеството, за което мечтаеше. Единствено тяхната упорита и дълбока обич го караше все още да се държи за този живот.

Той мушна обратно пистолета в чекмеджето и извади оттам една снимка в рамка. Чери му се усмихваше от нея, неговата красива жена, която го обичаше, която се беше смяла заедно с него и която бе всичко, за което би могъл да си мечтае един мъж. И Джейми.