Сюзън Филипс - Първата дама

— Изглежда и двамата имате нужда от смешно хапче — произнесе твърдо Нел.

— Направо ми става жал за детето ти, ако ще го караш да яде стари сандвичи от проклет стар вагон.

Нел се втренчи в пътя пред себе си.

— Не искам да чувам. Не искам да чувам нищо друго, освен хубави думи.

Мат се ухили. С тази бременна мадама щеше да падне голямо забавление.

Фланелката с цвят на розово фламинго на баба Пег, черният й клин и проблясващите сребърни обеци очароваха Нийли. В такъв вид се беше представила една закръглена жена малко над четиридесетте и с коса с цвят на месинг. Ресторантът й беше облепен с тапети, имитиращи дървена облицовка, стена с ниша и пластмасови цветя в нея отделяше входната врата от местата за хранене, имаше и дълъг барплот на „Формика“ с наредени черни столове от винил край него. Място, което като първа дама никога не би видяла.

Беше доволна, че е успяла да уговори Луси да носи бебето. Усещането за това пълно с неизчерпаема енергия шаване, докато сменяше памперса на Мериголд, достатъчно я бе изнервило. Ужасно се беше притеснила да не я нарани по някакъв начин.

Баба Пег излезе иззад касата и им кимна, докато влизаха.

— Здравейте, здравейте. Пушачи или непушачи?

— Пушачи — каза Луси.

— Непушачи — каза Мат.

Погледът на Луси ясно показваше, че го смята за жалко създание.

Нийли видя Мат да насочва поглед към барплота с особен блясък в очите.

— Дори не си го помисляйте — предупреди тя бързо. — Ще седнете с нас, ако не искате да вържем Мериголд за стола до вас.

Бебето нададе възхитен писък.

— Та-та-Та!

— Кажете й да спре! — изохка Мат.

— Глу-пак. Глу-пак. Глу-пак! — подсказа Луси над главата на бебето.

Мат въздъхна.

Нийли се разсмя. Като се има предвид колко неприятни бяха спътниците й, пътуването й нямаше да мине толкова хубаво, но от друга страна, съжителството с тях я зареждаше с усещането, че се намира в едно най-обикновено американско семейство. До каква степен обаче никой от тях не функционираше както трябва. Освен Мериголд. Тя функционираше напълно нормално.

Мат започна да души.

— Не я ли сменихте?

— Предполагам, че толкова й е харесало, че е решила да повтори.

Само един поглед към Луси беше достатъчен, за да разбере как тийнейджърката изобщо не й вярва, че е сменила памперса. Понесе с неохота бебето обратно към караваната.

Когато се върна, откри Мат и Луси седнали в едно сепаре — Луси се беше втренчила в него. Нямаше намерение да пита какво лошо се беше случило, но Луси така или иначе беше решила да й каже.

— Не ми разрешава да си поръчам бира.

— Тази жестокост ме оставя без думи — отвърна й Нийли и смръщи чело при вида на високото столче до масата. — Кой знае колко деца са сядали в него и от какви болести са боледували… — Огледа се за сервитьорката, за да я помоли да донесе нещо за дезинфекция.

— Нещо лошо ли има? — попита Мат.

— Столчето не ми изглежда много чисто.

— Чисто е — каза той. — Сложи я там.

Нийли се поколеба, после се принуди внимателно да сложи шаващото бебе върху столчето. „Не повръщай, съкровище. Недей да повръщаш.“ Засуети се, опитвайки се да закрепи масичката към столчето на мястото й, докато Луси не я отмести с ръка и сама не го направи.

— Толкова сте трогателна. Направо ми е жал за вашето бебе.

— Замълчи! — Макар да не вложи достатъчно плам в гласа си, Нийли изпита наслада, докато изричаше тази дума. — Просто замълчи — повтори за по-добро въздействие.

— Ти си грубиянка!

— Много ти отива да критикуваш — отвърна й Нийли.

Ставаше забавно.

И Мат ги гледайте развеселен. Мериголд затупка с ръчички по масичката, за да привлече вниманието на сестра си.

— Ма-ма-Ма!

Лицето на Луси се сгърчи.

— Аз не съм майка ти. Тя умря!

Нийли извърна поглед към Мат, той обаче се беше загледал в менюто.

— Луси, наистина съжалявам за твоята майка. Аз също изгубих майка си, когато бях малка. Когато поискаш да си поговориш за нея, аз винаги…

— Защо да искам да говоря с теб ? — нацупи се Луси. — Дори не те познавам.

— Тук ви хвана — обади се Мат.

Сервитьорка с посивели коси се приближи до тях с молив и бележник, готови за акция.

— Готови ли сте с поръчката? Ей, сладурче. Какво сладко бебе. На колко е години?

Нийли нямаше представа.

— На четирийсет и седем — отвърна Луси. — Тя е джудже.

— Не й обръщайте внимание — каза Мат на сервитьорката. — Бясна е, защото сме решили да я затворим в заведение за престъпници с отвратителни маниери.