Сюзън Филипс - Първата дама

Като повечето журналисти и той се опитваше да чете между редовете на новините, но нищо необичайно не се наби в очите му. Имаше земетресение в Китай, избухнал автомобил в Близкия изток, прения по повод бюджета в Конгреса и пак размирици на Балканите. Почти най-долу на страницата беше разположена снимка на Корнелия Кейс с поредното болно дете на ръце.

Макар да не беше от редовно следящите изявите на Корнелия Кейс, на всяка следваща своя снимка тя му се струваше по-слаба. Първата дама имаше невероятни сини очи, но те все повече изглеждаха твърде големи за лицето й. Освен това едни красиви очи не можеха да прикрият факта, че жената зад тях, човекът, се губеше. Изпъкваше единствено отличният политик, програмиран от баща й.

Докато Мат беше в „Байлайн“, там бяха подготвили няколко напудрени материали за Корнелия — за фризьора й, за модния й вкус и за това как тачи паметта на съпруга си — почти пълни глупости. При все това изпитваше съчувствие към нея. Убийството на брачния партньор би превърнало в мрачно щастливото изражение на всяко лице.

Споменът за едногодишното му пребиваване в таблоидната телевизия го накара да се намръщи. Преди това беше журналист във вестник в Чикаго, един от репортерите, с чието мнение в най-висша степен се съобразяваха, но после беше плюл на репутацията си, за да спечели куп пари, които впоследствие беше открил, че не му е интересно да харчи. Сега единственото, което искаше от живота, беше да изчисти петното от името си.

За Мат идоли бяха не журналистите от елита и покритите с лаврови венци, а онези, които дори чукайки с два пръста по старите си пишещи машини „Ремингтън“, бяха успявали да сътворят дълбоко разтърсващи истории. Мъже със здрава закалка като него самия. Докато беше работил за „Чикаго стандарт“, неговият стил не се беше отличавал с нищо фрапантно. Употребяваше несложни думи и кратки изречения, за да опише хората, с които се беше срещал, и техните грижи. Читателите бяха свикнали да разчитат на него, че ще им каже нещата открито. Сега се беше впуснал в странстване, което да го изведе до момент, в който да докаже, че е способен отново да си върне репутацията.

Странстване! Звучеше му толкова архаично. Странстването беше приоритет на рицарите, не на хулиган от Града на стоманата, позволил си да забрави кое е най-важното в живота.

Бившият му шеф от „Стандарт“ му беше казал, че може да се върне на старата си работа, но по тона му можеше да се съди, че не е особено очарован от подобна възможност, и на Мат не му се искаше да се появи там като просител и натрапник. Сега просто се скиташе из страната, търсейки нещо, за което да се залови. Където и да спреше — в малък или голям град — си купуваше вестник, разговаряше с хората и душеше наоколо. Макар засега да не се бе натъкнал на нищо, знаеше точно какво търси — семенцата на история, достатъчно голяма, за да му върне репутацията.

Тъкмо беше приключил с разговорите по телефона, когато вратата се отвори и Уинона се изкатери в караваната с бебето на ръце, облечено в жълто гащеризонче с апликация на агънце, но с боси крачета. На едното му глезенче беше татуиран знакът на мира.

— Санди е дала бебето си да го татуират?

Уинона го простреля с поглед, от който можеше да се разбере, че го смята за напълно неподготвен за живота.

— Това не е истинска татуировка, а изтриваща се. Не знаеше ли, че има и такива?

Сестрите му бяха вече големи, когато се разрази модата на изтриващите се татуировки, слава богу.

— Разбрах, че не е истинска — излъга той. — Просто не го смятам за подходящо за едно бебе.

— На бебето това му харесва. Така изглежда страхотно.

Уинона внимателно разположи бебето в детската седалка, привърза го с коланите, след което се отпусна на пасажерското място до шофьора.

След няколко опита двигателят най-сетне показа признаци на живот. Мат поклати глава в знак на възмущение.

— Това тук е пълен боклук.

— Хайде, без грубости.

Тя вдигна краката си, обути в сандали с дебели подметки, върху напречната дъска по протежение на предното стъкло.

Той погледна в огледалото за обратно виждане на Мабел и се облегна назад.

— Нали знаеш, че аз не съм истинският ти баща?

— Притрябвало ми е.

Е, край на страховете му, че тя може и да се е заредила с някакви сантиментални фантазии по отношение на него. Докато излизаше на улицата, си даде сметка, че не знае нито нейното истинско име, нито на бебето. Беше виждал копие от удостоверенията им за раждане, но не се бе загледал по-настрани от реда, в който беше посочено неговото име. Вероятно нямаше да му се зарадва, ако я наречеше Уинона.