Сюзън Филипс - Първата дама

— Виж сега какво. Иди да вземеш сестра си. Ще отидем до една лаборатория и после ще ви купя сладолед.

Чифт недоверчиви и видели явно много в живота очи се впиха в неговите.

— В каква лаборатория?

Постара се да й прозвучи като нещо съвсем обикновено:

— На всички трябва да ни направят кръвен тест. Нищо особено.

— Със спринцовка?

— Не знам как го правят — излъга той. — Иди да вземеш детето.

— Ще стане на куково лято. Няма да дам на никого да ме боде.

— Внимавай какво говориш…

Тя му хвърли поглед едновременно снизходителен и презрителен, като че беше най-глупавият човек на света, осмелил се да коментира езика й.

— Не си ми шеф.

— Вземи бебето.

— Забрави!

Някои битки не си струваха напрежението и борбата, така че той излезе в коридора с износената сива пътека и се запъти към спалните — бяха две, по една от всяка страна. Едната, разбира се, беше на Санди. В другата имаше неоправено двойно легло и детско креватче. Изпод завивките се дочуваше хленч.

Макар креватчето да не беше ново, изобщо не беше мърляво и мръсно. Мокетът беше чистен скоро с прахосмукачка, играчките бяха прибрани в голям син кош, предназначен поначало за пране. Върху олющена масичка бяха подредени старателно сгънати дрешки и наченат пакет с памперси.

Хленчът премина в рев с цяло гърло. Мат приближи креватчето и видя надупено задниче, облечено в розово. След това и главица с няколко руси косъма. В този момент последва движение настрани и той изведнъж се оказа взрян в гневно розовобузесто личице и плувнала в слюнка уста, зейнала, за да даде път на силния рев. Споменът за детството му и многобройните бебета отново го застигна.

— Успокой се, детенце.

Бебето спря да плаче и го загледа с подозрение, изписало се в кръглите сини очички. В същото това време Мат надуши неприятната миризма и си даде сметка, че денят му вървеше от лошо към по-лошо.

Усети движение зад себе си и видя подобието на Уинона да застава на вратата, гризейки друг нокът и наблюдавайки всяка негова стъпка. В погледа, с който обхождаше креватчето, се съдържаше нещо покровителствено. Момичето явно изобщо не беше коравосърдечно и нехайно, за каквото искаше да се представи.

Той посочи с глава бебето.

— Трябва да й се смени памперсът, като приключиш, ще се видим отново в дневната.

— Я, стига! Не сменям лайняни памперси.

След като от няколко седмици се грижеше за бебето, това си беше чиста лъжа, но ако пък смяташе, че той ще го направи, и тя на свой ред жестоко се лъжеше. Когато Мат най-накрая беше успял да избяга от Ужасната Женска Къща, си беше обещал, че никога вече няма да сменя памперси, да погледне отново кукла Барби и да върже коса на опашка. Това момиче тук показваше характер и той реши да улесни задачата й.

— Ще ти дам пет долара.

— Десет. Предварително.

Ако не беше в такова отвратително настроение, може би щеше и да се разсмее. Улицата поне я беше научила да отстоява интересите си с известна доза нахалство. Той извади портмонето от джоба си и й подаде парите.

— Като свършиш, ела в колата. И вземи и нея.

Челото й се набразди и за миг тя приличаше повече на обезпокоена майка, отколкото на намусена тийнейджърка.

— Имаш ли детска седалка?

— Приличам ли ти на човек, който се занимава с детски седалки?

— Трябва да сложиш детето в детска седалка, така е по закон.

— А ти си полицайка, така ли?

Тя вирна глава.

— Тя си има седалка — в Мабел. Уинибагото. Санди го нарече Мабел.

— Майка ги няма ли кола?

— Два месеца преди да умре дилърът си я прибра обратно и тя движеше с Мабел.

— Страхотно.

Нямаше намерение да я пита как Санди се беше сдобила с раздрънканата каравана. Вместо това се опита да си представи как ще побере тийнейджърката и бебето в двуместния си мерцедес. Имаше само един отговор. Нямаше да може.

— Дай ми ключовете на Мабел.

Виждаше я как се колебае дали може да мине и този път с някой умен отговор, но явно мъдро реши, че този път няма да се получи.

С ключовете в ръка той излезе навън, за да се запознае с Мабел. След това прибра от мерцедеса клетъчния си телефон, както и вестника, който до този момент не беше успял да разгърне.

Наложи му се да се наведе на влизане в караваната, която иначе беше просторна, но не дотолкова, че да побере почти двуметров човек. Мат се настани зад кормилото и набра номера на свой приятел, лекар от Питсбърг, който да му посочи най-близката лаборатория, както и кои са необходимите документи, нужни, за да се вземе кръвна проба и от децата. Докато чакаше да го свържат, се зачете във вестника.