Сюзън Филипс - Първата дама

— Трябва да си поговорим.

— Нямаме за какво да говорим.

Той се вгледа в предизвикателното изражение на дребното й лице. Уинона дори не подозираше, че нямаше как да сервира на Мат нещо, което той вече да не беше чул от сестрите си. Сега я простреля със същия поглед, който използваше пред Ан Елизабет — най-упоритата от сестрите му.

— Отвори вратата.

Виждаше как се опитва да набере кураж, за да му се противопостави, но не успя и отстъпи настрани. Той мина покрай нея и влезе в дневната.

Обзавеждането беше като в бедняшка къща, но чисто и подредено. Видя на масата разтворена книга, посветена на грижите за бебето.

— Чух, че от известно време си останала сама.

— Не съм останала сама. Кони току-що отиде до плод-зеленчука. Тя е една съседка, която се грижи за нас.

— Измисли нещо друго.

— Мислиш, че те лъжа?

— Ами да.

Развитието на ситуацията изобщо не й хареса, но нищо не можеше да направи.

— Къде е бебето?

— Спи.

Нямаше голяма прилика между момичето и Санди, освен може би около очите. Санди беше едра красавица с неприличен език, добро сърце и ум на място, които трябва да беше наследила от майка си, но никога не си беше дала труда да използва по предназначение.

— Ами баба ви? Защо тя не се грижи за вас?

Детето започна да гризе това, което беше останало от нокътя на палеца му.

— Отиде в Австралия да изучава аборигените в слабонаселените области. Тя е преподавателка в колеж.

— Заминала е за Австралия, след като знае, че няма кой да се грижи за внучките й?

Той не се опита да прикрие, че не вярва на думите й.

— Кони беше…

— Стига с тези глупости! Няма никаква Кони и ако не си откровена с мен, от Детската служба ще дойдат да ви приберат.

Чертите на лицето й се разкривиха.

— Нямаме нужда никой да се грижи за нас. Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Докато се вглеждайте в израза на войнстващо непокорство у момичето, Мат си припомни всички онези приемни деца, които се бяха появявали в съседство на родния му дом и после бяха изчезвали. Някои от тях бяха решавали да плюят в окото на света и бяха смачкани като мухи за усилията си в тази насока. Реши да смекчи тона.

— Разкажи ми повече за баба ви.

Тя сви рамене.

— Тя и Санди не се разбираха много. Заради пиенето на Санди и всичко останало. Баба не знаеше за катастрофата.

Някак не се оказа изненадан, че чу момичето да нарича Санди по име. Точно такова поведение би могъл да очаква от бившата си жена, която освен това явно се беше постарала да изпълни даденото още в младежките си години обещание да стане алкохоличка.

— Искаш да ми кажеш, че баба ви не знае какво се е случило със Санди?

— Знае. Не й знаех телефонния номер, за да й позвъня, но преди три седмици получих писмо от нея със снимка на мястото, където е. Написах й отговор и й казах за Санди, катастрофата и Трент.

— Кой е Трент?

— Бащата на сестричката ми. Беше абсолютно нищожество. Както и да е, и той умря в катастрофата, обаче на мен не ми е мъчно за него.

Мат знаеше, че настоящият приятел на Санди е бил в колата с нея, но не и че е баща на бебето й. Санди изглежда се беше чувствала несигурна по отношение на него, иначе името му щеше да бъде вписано в удостоверението за раждане вместо това на Мат.

— Този Трент има ли роднини?

— Не. Беше от Калифорния, бил е отгледан в приемни семейства. — Тя издаде брадичка напред. — Разказвал ми е всичко за тях и аз и сестра ми няма да ходим никъде, така че просто забрави! И няма защо, защото днес получих отговор от баба и тя ще се върне скоро.

Той я изгледа с подозрение.

— Нека да видя писмото.

— Не ми ли вярваш?

— Да кажем, че ми трябва доказателство.

Тя го изгледа враждебно и изчезна в посока към кухнята. Беше сигурен, че го лъже, и истински се изненада, когато след малко се върна с бланка с печата на колежа „Лорънц“ в Уилоу Гроув, Айова. Пробяга с очи по равния почерк.

„Току-що получих писмото ти, скъпа. Толкова ми е мъчно. Връщам се в Айова през юли, на петнадесети или шестнадесети — зависи от полета. Ще ви се обадя веднага щом се прибера и уредя всички формалности, свързани с вас, мои момичета. Не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.“

Мат смръщи мело. Днес беше четвъртък, единайсети. Защо ли баба Джоан не си беше стегнала веднага багажа и не беше хванала първия полет за насам?

Напомни си, че това не е негов проблем. Интересуваше го единствено да може да направи кръвните тестове, без да има нужда да преодолява планини от бюрократични номера.