Лей Грийнууд - Бък

— Тя се чувства неспокойна в компанията на непознати — обясни му Хана. — Мъже по-точно.

— Изненадан съм, че се е омъжила за такова студенокръвно копеле като баща ти.

— Не е имала никакъв избор — изсъска му Хана. — Родителите й са я принудили. Сега стой тук, докато те повикам. Няма да се бавя.

Тя влезе вътре, затвори вратата след себе си и дори я заключи. Не беше сигурна дали все пак нямаше да влезе след нея. Учуди се на собствения си кураж да му се противопостави така. Въпреки очевидната му омраза към нея, тя не се страхуваше от него. А и не можеше да си обясни защо.

Както и очакваше, майка й се беше скрила в кухнята.

— Той иска да спи в стаята за момчетата.

— Защо да не спи в хамбара като другите?

— Той е Бък Хобсън, момчето, което татко беше купил преди няколко години, и което го спря, когато видя, че ме бие. — Хана седна до майка си. — Още е ядосан и иска да спи в стаята, за да си го върне за миналото. Ако искаш, мога да му кажа да си върви.

— Не! — каза майка й. — Покани го да влезе. Аз ще остана тук, докато му показваш стаята.

Убеден, че ще има много синове, баща й беше направил стаята два пъти по-голяма от тази на Хана. Той така и не прости на жена си, че му роди само една дъщеря.

— Ще трябва и да му готвим, и да го перем — продължи Хана — за другия мъж, Зийк, също. Той пожела да спи в хамбара.

Майка й не каза нищо.

— Ще има доста работа, а и няма да ти хареса присъствието му в къщата.

— Покажи му стаята.

Хана се предаде и отиде да отвори вратата.

— Ти заключи вратата! — каза Бък.

Изглеждаше по-заплашителен от всякога.

— Не бях сигурна дали наистина ще изчакаш. Явно не си свикнал да чакаш. Сега се опитай да се усмихнеш, а ако не можеш, поне се постарай да бъдеш любезен.

Изражението на Бък не се промени, докато прекрачваше прага. Коридорът се простираше по цялата дължина на къщата и беше обсипан със закачалки за палтата и рафтове за обувките. Отляво беше гостната, а отдясно — стаята на майка й. Надолу по коридора отдясно се намираше празната спалня, а нейната — отляво. След това беше кухнята, която излизаше на малка веранда, в края на която имаше двойно по-голямо помещение, което служеше за килер и малък склад.

Когато влязоха в кухнята, майка й седеше почти изцяло скрита зад една голяма метална печка и белеше грах. При вида на Бък тя замръзна с ръце във въздуха. Дори изглеждаше, че спря да диша.

Едва сега Хана осъзна, че Бък изцяло запълваше помещението. Не толкова заради ръста си, колкото заради враждебността, която излъчваше. Стаята се беше смалила и тя можеше да почувства с кожата си изгарящото му като огън присъствие.

— Мамо, това е Бък Хобсън. Помниш го, нали? Момчето, което успя да избяга.

Майка й с нищо не показа, че я е чула. Просто продължаваше да гледа втренчено Бък.

— Отиваме да му покажа стаята — продължи Хана.

— Да не би да е малоумна? — попита Бък, когато излязоха от кухнята.

— Не! — отговори Хана ядосано. — Просто се притеснява от непознати хора.

— Тя не просто се притеснява. Тя е уплашена до смърт.

— Казах ти, че не се чувства добре в компанията на мъже — отвърна Хана и тръгна към спалнята.

— Защо?

Въпросът му беше твърд и изискваше незабавен отговор, но Хана нямаше никакво намерение да обяснява как баща й беше бил и тормозил майка й с години.

— Срамежлива е.

— Но ти не си.

— Какво те кара да мислиш така?

Той я погледна, като че ли е пълна глупачка.

— Ти не седиш свита в ъгъла и не трепериш от страх. Ако успееш да измислиш някакъв изход, веднага би ме изхвърлила оттук.

Представата, която той имаше за нея, я изненада. Тя не беше и наполовина толкова смела.

— И аз се притеснявам малко в твое присъствие. Но въпреки че знам, че ме мразиш, съм сигурна, че никога не би ми посегнал.

Той се вгледа в нея за момент и тя имаше чувството, че се опитва да стигне до най-дълбоките кътчета на душата й.

— И защо си толкова сигурна?

— По онова време ти беше само едно уморено и гладно момче, но не се поколеба да заплашиш баща ми с вилата и да ме спасиш. Не знам какво е станало с теб след това, но съм сигурна, че това момче все още е вътре в теб.

Тя се стресна от собствените си думи. Дали наистина вярваше, че това момче съществува? Всъщност не беше много сигурна.

Ако си беше въобразила, че вярата й в по-добрата му природа ще смекчи отношението му към нея, то тя скоро откри, че е сгрешила. Яростният пламък отново се върна в очите му.

— И какво получих в замяна? Твоето пренебрежение. Не бях достатъчно добър за теб, за да говориш с мен или поне да ме погледнеш. Не получих дори и бегла усмивка за благодарност. Защо? Мислеше си, че твоят малък беден роб може изведнъж да реши, че е човешко същество и дори да има дързостта да те заговори?