Лей Грийнууд - Бък

— Не знам нищо за този господин Максуел и не ви искам земята.

— О, ще я поискаш, веднага след като се установя там и започна да крада добитъка ти.

— Ще накарам шерифа да ви арестува.

— Но аз няма да ги крада от теб. Ще си ги взема обратно от тези, които вече са ти ги откраднали.

Този човек изглеждаше толкова ядосан, че като нищо щеше да започне да краде кравите й. Още повече, че той изглежда беше ядосан точно на нея, а тя нямаше никаква представа защо. Не го познаваше и не беше направила нищо, за да я намрази.

— Кой сте вие?

— Аз съм Бък Хобсън — отговори мъжът — момчето, което баща ти купи преди седем години и пребиваше почти до смърт.

Шокът беше толкова силен, че Хана едва не се строполи на земята. Тя не беше забравила Бък Хобсън, но го помнеше като мръсно, мълчаливо и кльощаво момче, което я отбягваше и изглежда я мразеше. Той избяга. Тя се зарадва, когато баща й не можа да го открие. Седмици наред се страхуваше, че някой ще го намери умрял от глад или разкъсан от диви животни.

След няколко месеца тя започна да вярва, че е успял да избяга. С времето свикна с тази мисъл. След това започна все по-рядко да се сеща за него, докато накрая напълно престана. Беше сигурна, че каквото и да се е случило, той никога не би се върнал отново тук.

Но ето го сега, застанал пред нея, огромен и толкова красив, че пораждаше странни и непознати досега за нея чувства. Чувства, които нарушаваха спокойствието й.

— Не мога да повярвам, че се върна — промълви тя. — Откъде научи, че така отчаяно се нуждая от помощ?

— Не съм дошъл да ти помагам — обяви Бък. — Както виждаш, вече съм зрял мъж и искам свое собствено ранчо. Готов съм да работя, докато го получа.

Леденият му тон охлади ентусиазма на Хана по-бързо от пролетна слана, попарила покълващите посеви. Той не я харесваше и не си правеше труда да го крие.

— Не си разбрал правилно обявата — каза му тя с надежда да опази земята си цяла.

— Разбрах всичко много добре — отвърна Бък. — Знам от какво имаш нужда и няма да намериш други, освен мен и Зийк, да ти помогнат. Или ще приемеш сделката, или ти и майка ти ще загубите това място.

Смразяваща паника обзе Хана. Беше й трудно да се овладее. Ако изгубеше ранчото, щеше да се наложи да се омъжи за първия, който й предложи, само за да оцелеят двете с майка й. Но дали предложението на Бък беше по-добро за тях? Той я гледаше както вълк дебне ранена сърна — лесна и вкусна плячка. Явно беше твърдо решен да се възползва от нейната безпомощност, но тя пък беше още по-твърдо решена да не му позволи.

— Условията ти са неприемливи.

— Ти дори не си ги чула още — парира я Бък.

— Не се и налага!

— Никой разумен мъж не би отхвърлил предложение, преди още да го е чул. Както и никоя разумна жена.

— Е, добре господин Хобсън, слушам ви.

— Искам половината от ранчото, включително от добитъка и всички постройки.

Тя отвори уста да го прекъсне, но той продължи, без да й обръща внимание.

— От своя страна аз ще добавя четиристотинте акра земя, която притежавам. Двамата със Зийк ще поемем работата по добитъка. Вие с майка ти ще се грижите за градината и домашните животни, също така ще ни готвите и перете. Ще спим в къщата, така че ще трябва да ни осигурите и стая.

— Достатъчно, господин Хобсън. Не знам какво ви е накарало да мислите, че бих обърнала внимание на такова предложение, но нямам никакво намерение…

— Това — той извади едно писмо от вътрешния си джоб и й го подаде. — От банкера ви е. Каза да ви го предам, ако започнете да се инатите.

Хана отвори писмото. Беше подписано от Джозеф Мерик и адресирано до майка й.

Скъпа Сара Гросек,

Този млад човек се съгласи да поеме ранчото Ви и обсъди условията си с мен. Разбирам, че не е това, което искате, но той има моето одобрение. Кредиторите на вашия съпруг ме притискат да осъществя плащането на дълговете.

Съветвам Ви най-искрено да приемете неговото предложение. Това е най-доброто, което можете да получите. Ако той се върне обратно при мен с това писмо, няма да имам друг избор, освен да организирам незабавно продажбата на ранчото и неговите активи, за да задоволя кредиторите Ви.

Позволявам си да Ви припомня за едно доста по-приемливо предложение, което отправих към Вас. Моят син, Еймъс, е нетърпелив се ожени за Вашата дъщеря. Ако тя се съгласи, ще съм повече от щастлив да платя дълговете Ви и да ви приема и двете в дома си.

Хана потрепери от ужас. Хората, които се бяха заклели да предпазят нея и майка й от външния свят, сега се опитваха да им отнемат единственото, което имаха.