Лей Грийнууд - Бък

Бяха изминали шест години, но той все още усещаше горчилката. Ако не беше решимостта му да получи това ранчо за себе си, досега да го беше сравнил със земята. Омразата му към човека, който го беше измъчвал толкова жестоко се бе разпростряла върху всичко и всички, които имаха нещо общо с това място. Беше решил, че ще е негово, дори това да му коства живота. Само тогава би могъл да почувства, че е възмезден за всичко, което бе изстрадал.

— Не ми харесва това място — каза Зийк.

— Не е необходимо да ти харесва, за да можеш да печелиш от него — отвърна му Бък.

— Нямах това предвид. През целия път до тук не видях никакви крави. Предполага се, че това е ранчо, а в ранчото има крави. Как ще го разработим, ако няма добитък?

— Има. Просто трябва да ги открием.

— Къде?

— В клисурите, каньоните, гъсталаците.

— В съседното ранчо?

— Може би там също. Да не би да се отказваш?

— Не, по дяволите! Просто се опитвам да ти обясня, че няма да е лесно.

— Не съм и очаквал друго.

— Тогава защо не си остана при Джейк? Той щеше да ти даде ранчо. По дяволите! Той и на мен искаше да даде едно.

— А ти защо не прие?

— Нищо не приемам от белите.

— Други хора може и да се вълнуват от цвета на кожата ти, но Джейк и Изабел нямаше да ни осиновят всичките, ако това ги интересуваше.

— Като са толкова удивителни, защо не прие това, което толкова упорито ти предлагаха?

— Защото искам това ранчо! — тросна се Бък. — Повече от всичко на света.

Зийк дръпна юздите на коня си и спря.

— И защо точно това?

— Знаеш защо.

— Кажи ми. Искам да го чуя.

— Защото това е мястото, където онова копеле се отнасяше с мен като с роб.

— Победата над един мъртвец не ми се струва кой знае какво постижение.

Бък също мислеше така, но беше нещо, което трябваше да направи. От момента, в който прочете обявата, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Беше станало по-важно дори от това да намери сестра си.

— Имам твърдото намерение да застана на прага на този дом, където ме смятаха за недостоен дори да надникна, и да обходя с поглед тази земя, знаейки, че вече е моя. Искам да мога да кажа, че в края на краищата съм се справил по-добре от този подъл кучи син. Старият Гросек изкупи всичката земя от фермерите, които изгониха Джейк. Аз просто ще си върна това, което ни принадлежи по право.

— И какво очакваш от мен?

— Да останеш с мен, разбира се.

— Ще припишеш ли половината на мое име?

Бък не беше мислил за това. Единствената му цел беше да получи ранчото на мъжа, когото ненавиждаше от толкова време. Нямаше да е същото, ако трябваше да го дели с друг, било то и Зийк.

— Така си и мислех — каза Зийк.

— Не е това, просто…

— Много добре те разбирам. Ще остана, докато съм ти необходим, но след това нищо не обещавам. Сега спри да си фантазираш какво би направил с Гросек, ако беше жив, и помисли какво ще кажеш на онази жена, седнала под дърветата ето там. Не ми изглежда склонна да ти отстъпи мястото просто така.

Бък вдигна поглед. Хана Гросек. Много добре я помнеше. Веднъж я спаси от онова бясно копеле да не я пребие. За награда получи един от най-ужасните побои в живота си. Тя повече не му проговори и погледът й минаваше през него, все едно той не съществуваше. Сигурно си е мислила, че я задиря. Той наистина я желаеше, само че след като получи хладното й презрение, я намрази и всеки път, когато я видеше, тази омраза нарастваше.

— Мислиш ли, че ще можем да изплатим дълговете на това място за шест месеца? — попита Зийк.

— Не знам, но и няма да изгубим нищо, освен труда си.

— И може би и живота си, докато се опитваме да си върнем обратно кравите.

— Все още не знаем дали са откраднати.

— Къде са тогава?

Бък си задаваше същия въпрос. Може би Хана щеше да му каже.

Той се бе опитал да се предпази от красотата й, като се беше концентрирал върху егоизма й, но когато я видя да излиза изпод сянката на дърветата, почувства как сърцето подскочи в гърдите му. За последно я беше видял, когато тя беше само на 14 и само загатваше за женската хубост, която щеше да разцъфти. Сега можеше да каже, че очакванията му бяха надминати.

Носеше прилепнала по нея избеляла сива рокля, с дълги ръкави и висока якичка, която не можеше да прикрие тънката й талия или съблазнителната форма на гърдите й. Беше събрала с фиби златните си коси на кок и хубостта й му припомни защо толкова често беше мечтал за нея преди шест години. Имаше големи, кръгли, изумително сини очи, високо чело, изпъкнали скули, изящно носле и упорита брадичка. Стоеше и ги очакваше спокойна и самоуверена, въпреки дребната си и слаба фигура. Като цяло Хана Гросек бе толкова очарователна, че можеше да накара всеки мъж да забрави миналото.