Лей Грийнууд - Бък

Тя обаче се почувства и виновна. Майка й беше уморена и уплашена и би се радвала на един спокоен и сигурен дом. Но Хана вече беше отказала да се омъжи за Еймъс, защото искаше да запази ранчото и сега нямаше никакво намерение да отстъпи половината от него на този нагъл каубой. Отчаянието й даде сили да му откаже.

— Губите си времето, господин Хобсън. Не е възможно да приема Вашите условия.

— Хана.

Хана се обърна и видя майка си да седи на входната врата.

— Ела тук.

— Извинете ме! — каза тя и тръгна към къщата.

— Кажи му да слезе от коня си — каза майка й.

— Но той иска половината от ранчото. Той…

— Чух какво иска. Сега му кажи да слезе и го покани в къщата.

— Мамо, не можеш да му отстъпиш половината от ранчото.

— Аз не искам своята половина, така че той може да я получи.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Уморена съм от това място. Не искам повече да се тревожа за него. Ако ти не го поканиш вътре, ще го направя аз! — майка й влезе обратно вътре и затвори вратата.

Хана се изкуши за момент да пренебрегне желанието на майка си, но не можеше да го направи. Всъщност майка й притежаваше цялото ранчо. Ако тя решеше да го продаде, на Хана нямаше да й остане нищо друго, освен да се омъжи за някого от ухажорите си.

Тя обаче по-скоро би се омъжила за бика, който набучи баща й на рогата си. Еймъс беше по-висок и по-млад от Лиймън Джилет, а вероятно и по-сговорчив, но и той вече й беше показал характер, който много се доближаваше до този на баща й. Бък може би я мразеше заради това, което баща й му беше причинил, но никога не би й посегнал. А и щеше да има шест месеца време, през което да измисли как да запази ранчото си, без да й се налага да надява брачните окови.

— Моля заповядайте, господин Хобсън. Явно нямам друг избор, освен да приема предложението Ви.

Той не изглеждаше доволен от това, че е спечелил в първото им стълкновение.

— Можете да ни покажете къде ще спим със Зийк.

— Няма да спя в къщата на бяла жена. И ти не би трябвало да го правиш.

— И къде според теб ще спим? — попита Бък.

— Къде спяха работниците на баща ви? — Зийк се обърна към Хана.

— В хамбара. Той приспособи едно от помещенията за тях.

— И ние можем да спим там — каза Зийк.

— Аз няма да спя в хамбара! — отвърна Бък с упорито изражение на лицето. — Точно там Гросек ме пребиваше от бой и ме хранеше с помия. Ще спя в неговата къща, в неговото легло.

— Майка ми спи в това легло — намеси се Хана. — Но има още една спалня, която баща ми направи за синовете си.

Хана мразеше тази стая. Тя й напомняше за това, колко я ненавиждаше баща й, задето се бе родила момиче, а не момче. Понякога се чудеше дали щеше да се държи по същия начин, ако му се бяха родили синове.

— Искам да я видя.

Тя се поколеба. Присъствието му я смущаваше и тя беше сигурна, че ще стане още по-зле, когато влязат в ограниченото пространство на къщата.

— Майка ми не се чувства добре. Не е ли по-добре…

— Няма да безпокоя майка ти.

— Самото ви присъствие в къщата ще я обезпокои.

— Е, тогава предполагам, че няма как да го избегнем.

— Няма да ти позволя да разстройваш майка ми.

Погледът на Бък беше неумолим.

— Ако тя приеме предложението ми, половината от къщата ще е и моя. Ще влизам и излизам, когато си поискам.

Хана отвори уста да му каже, че се е заблудил, но после се отказа.

— Можеш да видиш стаята утре.

— Сега! — той се отправи към къщата.

— По-добре му покажи стаята веднага! — каза Зийк, а лицето му беше още по-непроницаемо от това на Бък. — Имаме работа за вършене.

Разтърсена от бързината, с която нещата се изплъзваха от контрол, Хана забърза да настигне Бък, преди да налети на майка й.

— Чакай малко! — каза тя и го хвана за ръката, за да го спре, преди да е отворил вратата. Той се отдръпна от нея с отвращение, все едно го беше ударила.

— Да не си посмяла да ме докоснеш отново — изсъска той, а очите му хвърляха искри. — Баща ти вече ме е дамгосал с печата на Гросек за цял живот.

Хана отстъпи назад, изплашена от суровия му поглед.

— Аз трябва да вляза първа — каза тя, опитвайки се да не го гледа в очите и да не обръща внимание на студенината, която лъхаше от погледа му. — Трябва да съм с мама, когато влезеш вътре, за да не се уплаши.

— Какво не е наред с майка ти? Аз просто ще огледам стаята.

Как би могла да обясни ефекта от дългите години тормоз на човек, който сам е бил тормозен жестоко. Той сигурно ще си помисли, че това, което са изстрадали те, не е нищо в сравнение с това, което той е преживял. Може би наистина беше така. Хана не би могла да прецени. Тя знаеше само как се беше отразило това на майка й и нямаше да позволи безчувственото поведение на Бък да влоши още повече състоянието й.