Лей Грийнууд - Бък

Обаче миналото лято потокът пресъхна — както и по-миналото.

Тя обърна поглед към майка си, която се бореше с неплодородната, камениста земя. Двете се трудеха здраво ден след ден и се грижеха както за градината, така и за животните. Бурканите с консервирано говеждо и свинско, консервирани плодове и зеленчуци, заедно с яйцата и маслото, им осигуряваха прехраната през последните няколко месеци.

Но броят на животните намаляваше. След смъртта на баща й миналата есен, никой не беше събирал животните или продавал добитък. Ако не успееха да продадат нищо и тази година, щеше да им се наложи да работят много усилено, за да имат достатъчно храна да изкарат зимата. Ако потокът пресъхнеше, нямаше да имат почти никакви шансове да оцелеят.

Тя разбра, че някой идва, едва когато майка й спря да работи. Погледна нагоре и видя двама конници да яздят към ранчото. Бяха още далеч, когато майка й остави работата си и влезе в къщата. Гърлото на Хана се сви от мъка. Щеше ли някога отново майка й да се почувства спокойна в присъствието на мъж?

Престилката й беше изцапана с пръст, а челото й — плувнало в пот след усърдната работа в градината цяла сутрин. Хана не беше суетна, но не искаше мъжете да я виждат с изцапано с кал лице. Нито една градска жена не би се появила в подобен вид на обществено място.

Натаниъл Гросек беше единственият фермер от първите заселници, който не бе продал земята си, за да се пресели в малката колония Утопия. За десет години тя се бе превърнала в една преуспяваща общност на търговци и занаятчии, с банка, която обслужваше близките ферми. Жените там работеха наистина много, но носеха чисти дрехи и живееха в спретнати къщи, а уличните тротоари бяха направени от камъни.

Натаниъл държеше съпругата и дъщеря си изолирани в ранчото и ги принуждаваше да се грижат за градината, както и за пилетата, прасетата и млекодайните крави. През повечето време Хана нямаше нищо против. Тя не търсеше възхищението на мъжете, но гордостта й не би й позволила да се появи пред когото и да е с вид на мърлява хлапачка. Тя изтича в къщата.

Вече в кухнята свали престилката и изми лицето си със студена вода. Огледа се набързо в малкото огледало за бръснене на баща си, единственото, което той бе позволил да има в къщата. Не хареса особено това, което видя. Кожата й беше загоряла от слънцето, а русата й коса се беше изплъзнала от фибите. Тя набързо ги свали, разреса заплетената си коса и отново я оформи на кок на върха на главата си.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш навън? — попита тя.

Майка й поклати глава.

— Ти си тази, която се закле, че сама ще се погрижи за това ранчо. Оставям всичко в твои ръце.

От позицията на човек, от когото нищо не зависи, Хана беше принудена да поеме отговорността за спасяването на ранчото. Не разбираше нищо от тази работа, но беше твърдо решена да се научи. Никога повече нямаше да позволи да бъде държана в неведение.

Тя отвори вратата и излезе навън. Редицата дървета, с гъсти корони, покрай потока осигуряваха блажена прохлада дори и в най-горещото време. Тя се отправи към стола, който майка й беше поставила под тях, седна и зачака мъжете да дойдат.

Нощите все още бяха студени, дните приятни, но разпръснатите кактуси, изобилието от мескити, спечената земя и закърнелите дъбове бяха достатъчно доказателство, че лятото в Гилеспи Каунти може да е опустошително горещо и сухо.

След студената зима и дъждовната пролет изобилие от диви цветя покриваха поляните. Ливадите бяха покрити с лупус, а плътното му синьо одеяло беше изпъстрено с яркочервени петна от гилардия и прериен огън и слънчевите жълти петна на жълтичките. Хана с мъка откри в цялата тази палитра по-рядко срещаната жълта иглика и бялото на бодливия мак, които бяха любимите цветя на майка й. Тя самата предпочиташе плътните, обагрени в синьо, съцветия на тексаския планински лавър, но това вечнозелено дърво растеше по далечните стръмни склонове.

Докато мъжете приближаваха къщата, Хана забеляза, че президента на банката не беше с тях. И двамата бяха непознати. Опита се да потисне надигащия се в нея страх. Господин Мерик не би изпратил хора, на които нямаше доверие. И все пак тя и майка й живееха сами, а опитът на Хана й подсказваше, че мъжете уважаваха другите мъже, а жените само използваха.

Сега, когато Натаниъл Гросек беше мъртъв, Бък не очакваше да изпита каквато и да е емоция при вида на ранчото.

Беше сгрешил.

Докато яздеше покрай запуснатите ниви, където беше работил, докато припадне от изтощение, покрай двора, където беше газил до колене в оборски тор, и хамбара, където беше бит и заключван като животно — често толкова отпаднал, че не би могъл да избяга, дори и да забравеха вратата отворена — той отново преживя всичко, което никога не го бе напускало.