Лей Грийнууд - Бък

— Сложих прибори и за вас.

Бък си отдъхна като видя, че тя не се сви от страх, но и не помръдна от мястото си. Зийк влезе в кухнята, но застана до вратата с поглед, вперен в тях.

— Хана, тъкмо щеше да вадиш хляба от печката! Изабел — жената, която осинови мен и Зийк — винаги казваше, че хлябът трябва да се яде, докато е горещ. Ще ми позволите ли да ви заведа до масата? — той протегна ръка, но госпожа Гросек не помръдна.

— Изабел е израснала в заможен дом в Савана. Тя казва, че всяка дама трябва да бъде придружавана до масата. Не мога да кажа, че съм джентълмен, но за мен ще бъде чест да ви придружа до масата.

Госпожа Гросек все още не помръдваше от мястото си.

— Вие сте господарката на къщата, госпожо. Изабел ще ми извие врата, ако разбере, че съм седнал на масата, преди да сте се настанила вие. Тя е много строга за тези неща. Честно казано, това понякога наистина вбесява Джейк, но тя винаги постига това, което иска.

Бък хвана госпожа Гросек за ръката. Беше толкова крехка и мека на пипане. Не можеше да разбере откъде имаше сили да върши толкова тежка работа. Той леко я дръпна. Госпожа Гросек му позволи да я изведе от килера. Бък я поведе към масата и я настани на стола й. Зийк все още стоеше до вратата. Хана се отдели от печката, където досега стоеше като замръзнала.

— Сега ли ще искате кафето си, госпожо, или по-късно? — обърна се Бък към госпожа Гросек.

— Сега — тя говореше толкова тихо, че Бък едва я чу.

— Аз ще го донеса, веднага щом сервирам останалата храна — каза Хана, докато слагаше панера с хляб на масата.

— Аз ще го донеса — каза Бък. Той взе кафеника от печката, донесе го на масата и наля кафе в чашата на госпожа Гросек. — Искате ли още нещо към кафето?

— Тя го обича с две бучки захар — обади се Хана, докато слагаше чиния, пълна с печено пиле пред Зийк.

— Попитах майка ти — каза Бък. — Тя сама може да ми отговори.

— Две бучки — каза госпожа Гросек и гласът й прозвуча по-високо.

Бък пусна две бучки захар в чашата й.

— Опитайте дали е добре?

Госпожа Гросек взе лъжичката, разбърка кафето и отпи.

— Добре е — кимна му.

— Чудесно — той се обърна към Хана. — С какво още да помогна?

Тя го погледна невярващо, мислейки, че се шегува с нея.

— Джейк осинови единадесет сираци като мен — обясни Бък. — Изабел каза, че няма нищо против да готви, но останалото беше наша грижа. Научихме се да слагаме масата, да сервираме храната, да почистваме след това и да мием чиниите.

— Ами, тогава донеси граха! — каза Хана. — Хвани го с една кърпа да не се изгориш! Тенджерата е гореща.

Тя сложи в средата една купа с ябълков сос и погледна към Зийк, който си стоеше кротко на масата и не предлагаше да й помогне.

— Ами той?

— Той помагаше на Изабел, но на теб няма да помогне.

— Защо?

— Вашият съсед Рупърт Рейсън го е пребивал и държал окован с вериги в плевнята си. Трябваше да разрежа веригата с трион, за да го измъкна. Можеш да разчиташ на него, ако си в опасност, но не очаквай да се държи добре с теб.

И двете жени пребледняха. Бък не разбра дали заради споменаването на името на Рупърт, или факта, че е оковавал с вериги Зийк в плевнята си. Ако питаха него и едното, и другото бяха напълно достатъчни.

— Нещо друго?

Хана се стресна, като чу гласа му.

— Не, вече можем да започнем да се храним.

Докато се хранеха, на масата цареше неловко мълчание. Зийк се обаждаше само ако искаше да му подадат нещо. Госпожа Гросек не продума и дума. Хана се ограничаваше само до разговор, засягащ сервирането на храната.

Бък беше забол нос в чинията си. Колкото по-малко гледаше към Хана, толкова по-добре.

Той беше двадесет и три годишен мъж, който нямаше голям опит с жените. Но дори и да беше недорасло момче в пубертета, пак щеше да е наясно, че Хана е много красива жена и щеше да се чувства привлечен от нея. А той не искаше да изпитва нищо към нея. Искаше само ранчото й. Щеше да му е по-лесно, ако се концентрира върху омразата, която изпитваше към баща й.

Никак не му беше лесно да го направи, когато тя седеше точно до него и дори само леко да завърти глава, можеше да я види. Много бързо разбра, че да не харесваш и да не вярваш на една жена е едно, но да си безразличен към прелестите й, е съвсем различно.

Осъзна също, че досега не бе вечерял с красиво момиче или поне не толкова красиво момиче. Цялата упоритост в характера на Хана избледняваше в сенките, които хвърляше газената лампа. Нежността и мекотата, които излъчваше, го безпокояха.