Лей Грийнууд - Бък

— А другите ще имат ли нещо против?

— Ще трябва да ги питате — каза Евънс. — Никога не си позволявам да говоря от името на други хора. Аз самият мога да си навлека достатъчно неприятности.

— Особено ако си женен — каза Бък.

— Вдовец съм и сам се грижа за дъщеря си — каза Евънс и лицето му леко помръкна. — Жена ми почина от холера преди няколко години.

— Съжалявам! — каза Бък.

— Не се тревожи за това. Но това място ще ти създаде доста тревоги. — Евънс дръпна юздите и подкара коня си.

— Какво, според теб, искаше да каже? — попита Зийк, когато Евънс си тръгна.

— Не знам — отвърна Бък. — Но мисля, че намекна, че един от съседите ни има нещо общо с изчезването на добитъка.

Бък нямаше желание да напуска стаята си. Каза си, че няма нищо необикновено в това да вечеря за първи път с Хана и майка й. Помисли си, че след няколко дни съвместните им обеди и вечери ще са станали нещо толкова обичайно, че дори нямаше да забелязва кой още е на масата. И въпреки всичко не си вярваше. Никой мъж не би пренебрегнал Хана Гросек, дори и да имаше повод да я мрази.

Чувстваше се неспокоен. Смени ризата си. Винаги го правеше, преди да седне на масата на Изабел, но си беше обещал да не се съобразява с тази глупост, когато се сдобие със собствен дом. Обаче ето го отново с измито лице и чиста риза.

Вероятно беше напрегнат, защото още не бяха подписали споразумението. Не беше много обнадежден за това място, както когато за първи път прочете обявата, но все още беше твърдо решен да го има. Просто работата щеше да е повече. Важно беше това споразумение да бъде колкото се може повече в негова полза.

И тогава това щеше да е неговата стая в неговата къща, в собственото му ранчо.

Бък никога не бе имал собствена стая, но тази перспектива не му донесе очакваното удовлетворение. Дори мисълта, че Натаниъл Гросек бе построил тази стая специално за синовете си, не го изпълни със задоволство. Ако човек наистина можеше да се обърне в гроба, то Гросек със сигурност го правеше точно в този момент.

Той отвори вратата и излезе от стаята.

Влезе в голямата кухня, затоплена от огромната желязна печка, която заемаше единият ъгъл на стаята. Тапети на цветя и дъбова ламперия покриваха стените. Едната част на стаята беше заета от дълъг работен плот, а другата от масата за хранене. Зад печката, в спретната редица на стената, висяха тенджери и тигани, подредени по големина. Зад стъклената витрина на шкафа се виждаше декориран в синьо порцеланов сервиз. Виждаха се и редици от рафтове, пълни с дузини кутии, чувалчета и консерви храна. Снежнобели пердета покриваха прозорците, които гледаха към хамбара.

Миризмата на кафе се смесваше с аромата на топъл хляб и печено пиле. Масата бе постлана с бяла покривка и бе подредена с чаши и прибори за двама. Заприлича му толкова много на кухнята на Изабел, че почти изпита носталгия по нейния дом.

Хана и майка й сновяха между печката и работната маса.

— Защо сте сложили масата само за двама? — каза той.

Хана се извърна от печката, а майка й понесе една затворена тенекиена кутия към килера.

— Майка ми и аз ще ядем по-късно.

Бък не можеше да се съгласи с това.

— Ще вечеряме всички заедно.

— По-добре не.

Бък не знаеше защо Хана не иска да вечеря с него — вероятно мислеше, че е под достойнството й да седне на една маса с такъв като него — но беше убеден, че госпожа Гросек е изплашена до смърт. Той много добре я разбираше. През по-голямата част от живота си той също се бе страхувал. Страх от избухливостта на майка си, от пиянските пристъпи на баща си, от камшика и юмруците на господаря си. Той много добре познаваше това ужасно усещане да се чувстваш безпомощен и да не знаеш дали протегната ръка ще те нахрани или ще те удари. Нито пък беше забравил чувството на отчаяние, което съпътстваше страха. И се беше заклел никога да не причинява подобна болка на друго човешко същество. Нямаше намерение да престъпи клетвата си точно с госпожа Гросек.

Той отвори стъклената витрина.

— Какво правиш? — настоя да разбере Хана.

— Взимам чинии и за вас двете.

— Казах ти, мама и аз ще ядем после.

— Често ще ни се налага да говорим за ранчото. Вероятно няма да се виждаме по друго време, освен на вечеря.

Той намери каквото търсеше и подреди масата. Годините в „Броукън Съркъл“ си казваха думата. Имаше достатъчно опит да се справи бързо с това.

— Време е за вечеря — каза той на госпожа Гросек.

Тя го гледаше откъм вратата на килера и местеше погледа си ту към него, ту към Хана. Не беше сигурен дали все още се страхува, или просто беше решила да запази дистанция. Нямаше му доверие. Също както и Хана.