Лийла Мийчам - Пепел от рози

Хаубъткър, Тексас, август 1985

Еймос Хайнс седеше на бюрото, надвесен над втората страница на юридическия документ, който трябваше да прочете. Устата му беше пресъхнала, сякаш беше ял плява, и за миг той примигна недоумяващо срещу своята клиентка и дългогодишна приятелка, на която се беше възхищавал и прекланял цели четирийсет години и която си въобразяваше, че познава. Огледа внимателно изражението й за издайнически знаци, че възрастта най-сетне я е лишила от способностите й, ала тя го наблюдаваше с познатата на всички прозорливост. Премлясна, за да навлажни устните си, и попита:

— Да вярвам ли на очите си, Мери? Продала си плантациите и си променила завещанието си?

Мери Толивър Дюмонт кимна и светлината от френските прозорци заблестя по буклите на грижливо сресаната й бяла коса.

— Отговорът и на двата въпроса е „да“, Еймос. Виждам, че си шокиран, и знам, че това не е начинът да ти се отплатя за годините вярна служба, но щеше да се обидиш, ако бях поверила тази работа в ръцете на друг адвокат.

— Така е — съгласи се той. — Друг адвокат не би се опитал да те разубеди или поне да те накара да промениш част от кодицила. — Нямаше начин да спаси „Толивър фармс“, огромния холдинг за производство на памук на Мери, който тя продаде миналия месец след тайни преговори и скри факта от нищо неподозиращата си праплеменница, управителка на „Толивър фармс — запад“ в Лъбок, Тексас.

— Нищо няма да променя, Еймос — заяви мрачно Мери. — Стореното сторено, решението ми е окончателно. Ще изгубиш и своето, и моето време, ако се опиташ да ме накараш да размисля.

— Да не би Рейчъл да те е обидила с нещо? — попита с равен глас той и завъртя стола си към ниския шкаф. Протегна се към каната и докато наливаше вода в две чаши, забеляза, че ръката му трепери. Предпочиташе да пийне нещо по-силно, но Мери не близваше алкохол. — Затова ли продаде имотите и промени завещанието си?

— Не, за бога — въздъхна ужасено тя. — Няма такова нещо. Праплеменницата ми не е виновна за нищо, освен че е тази, която е — рожба на Толивър до мозъка на костите.

Той взе салфетки за чашите, обърна се и подаде едната на Мери. Беше отслабнала. Марковият костюм й беше широк, нежното й лице, все още забележително красиво на осемдесет и пет, му се стори изпито. Цялата тази работа беше взела своята дан, помисли си той и усети, че го задушава гняв. Нима беше възможно да причини подобно нещо на Рейчъл, да я лиши от всичко, което тя очакваше да наследи — и земите, и фамилния дом, и правото й да живее в града, за чието създаване бяха помогнали прадедите й. Отпи дълга глътка вода и се опита да прогони яростта и горчилката от гласа си.

— Казваш го така, сякаш е недостатък.

— Недостатък е и имам намерение да го поправя. — Тя вдигна чашата и отпи жадно, сетне попи устни със салфетката. — Тъкмо това е целта на кодицила. Предполагам, че нямаш никаква представа какво целя, Еймос, но Пърси ще разбере, когато му дойде времето. Също и Рейчъл, след като й обясня.

— И кога смяташ да го направиш?

— Утре летя за Лъбок със служебния самолет, за да се срещна с нея. Тя не знае, че ще ходя. Смятам да й кажа и за продажбата, и за кодицила и се надявам аргументите ми да я убедят, че съм сторила най-доброто за нея.

Най-доброто за нея ли? Еймос я погледна над очилата си, неспособен да повярва на чутото. Мери щеше да има по-голям успех, ако се опиташе да убеди някой моряк в ползата от въздържанието. Той бе убеден, че Рейчъл никога нямаше да й прости за подобно предателство. Наведе се решително напред, без да откъсва очи от нея.

— Мери, защо първо не изпробваш аргументите си върху мен? Защо ти трябва да продаваш „Толивър фармс“, след като посвети на плантацията почти целия си живот? Защо ти е да оставиш „Съмърсет“ не на друг, а тъкмо на Пърси Уоруик? Защо му е на него памукова плантация? Та Пърси е търговец на дървен материал, за бога. На деветдесет е! Ами как ще завещаеш дома на семейство Толивър на Дружеството за опазване на исторически забележителности? Това вече е истински шамар. Много добре знаеш, че Рейчъл открай време приема къщата като своя. Имаше намерение да прекара целия си живот там.

— Знам. Тъкмо затова я лишавам от нея. — Не личеше да се е трогнала от думите му, продължаваше да седи с изпънат гръб, притиснала под ръка бастуна, като кралица, разположила се на трона си със скиптъра. — Искам да си изгради свой дом някъде другаде, да започне на чисто — въздъхна тя. — Не искам да остане тук и да води живота си според каноните на семейство Толивър.