Лийла Мийчам - Пепел от рози

— Моля те, повярвай ми — настоя тя и изпъна рамене. — Наистина съществува проклятие и то порази всички ни. Пърси го изпита на гърба си. Рейчъл също ще разбере за какво става въпрос, след като й представя неопровержими доказателства.

— Оставила си й купища пари — заинати се той. — Ами ако реши да купи земя някъде другаде, да създаде нов „Съмърсет“, където ще пусне корени нова династия от представители на семейство Толивър? Няма ли тогава проклятието, за което говориш, да продължи да съществува?

В очите й проблеснаха странни искри. Устните й се изкривиха с горчивина.

— Династия означава, че имаш синове и дъщери, на които да предадеш факела, запален от прадедите ти. В това отношение Толивър никога не са били династия. Пропуснал си тази дреболия в книжките, посветени на историята ни — изрече тя провлачено, с неприкрита ирония. — Не, проклятието няма да се задържи. Щом пъпната връв с плантацията бъде прекъсната, проклятието ще загине. Никоя друга земя не притежава властта да ни отнеме онова, което ни отне „Съмърсет“. Рейчъл никога не би си продала душата, както сторих аз, заради семейните земи.

— Казваш, че си си продала душата за „Съмърсет“?

— Неведнъж. И Рейчъл го е правила. Ще прекъсна тази връзка.

Той се отпусна, осъзнал поражението. Започваше да си мисли, че наистина е пропуснал няколко глави от книгите, посветени на Толивърови. Опита да я вразуми за последно.

— Мери, кодицилът представлява последният ти израз на уважение към хората, които обичаш. Помисли само как ще повлияе на спомените на Рейчъл за теб, на отношенията й с Пърси, когато той придобие онова, което й се полага по право. С това ли искаш да те запомни?

— Готова съм да рискувам и да остана неразбрана — отсече тя, но погледът й омекна. — Знам колко много обичаш Рейчъл и сигурно мислиш, че я предавам. Съвсем не е така, Еймос. Аз я спасявам. Как само ми се иска да имах време днес, за да ти обясня какво точно имам предвид, но за съжаление нямам. Довери ми се. Знам какво правя.

Той преплете пръсти над кодицила.

— Разполагам с цял ден. Сюзан премести всичките ми следобедни ангажименти. Разполагам с предостатъчно време, така че можеш спокойно да ми обясниш за какво става въпрос.

Тя протегна фината си ръка с изпъкнали сини вени и стисна сбръчканата му длан.

— Ти може и да разполагаш с цял ден, скъпи, но аз нямам толкова време. Мисля, че сега е най-подходящият момент да прочетеш писмото във втория плик.

Той погледна белия плик, който извади от другия, с кодицила. „Прочети го накрая“, беше се разпоредила тя и ето че внезапно — подсказа му го интуицията — той разбра защо е настояла да постъпи така. Стори му се, че сърцето му спря, когато прочете адреса на подателя.

— Клиника в Далас — прошепна той и забеляза, че Мери е извърнала глава настрани и прокарва пръсти по перлената огърлица, подарък от съпруга й Оли, към която той добавяше по една перла на всяка годишнина от сватбата им чак до смъртта си. Перлите бяха петдесет и две, едри като яйца на колибри, очертали деколтето на зеления й ленен костюм. Той впи очи в една от перлите, след като дочете писмото, неспособен да я погледне в очите.

— Рак на бъбреците с метастази — изрече той дрезгаво и изпъкналата му адамова ябълка подскочи нагоре. — Нищо ли не може да се направи?

— Само обичайното — въздъхна тя и протегна ръка към чашата вода. — Операция, химиотерапия, лъчетерапия. Това само ще ми осигури още малко време, няма да ми върне живота. Реших да не се подлагам на лечение.

Заля го разкъсваща мъка, пареща като киселина. Той свали очилата си и затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Мери не понасяше лигави прояви на чувства. Сега вече знаеше какво е правила в Далас през последния месец, освен че е уреждала продажбата на „Толивър фармс“. Те нямаха никаква представа — нито праплеменницата й, нито дългогодишният й приятел Пърси, нито дори Саси, икономката й от четирийсет години, нито преданият й стар адвокат… нито един от хората, които я обичаха. Типично за Мери да изиграе последните си карти тайно и неочаквано.

Сложи си отново очилата и се насили да я погледне в очите — очи, които макар да издаваха възрастта й, все още му напомняха цвета на пролетни листенца, обсипани с капчици роса.

— Колко време имаш? — попита той.

— Дават ми още три седмици… може би.

Еймос изгуби битката с мъката и отвори чекмеджето, в което държеше кърпичките си.

— Съжалявам, Мери — той притисна бялата тъкан към очите си, — но всичко това ми дойде твърде много.