Лийла Мийчам - Пепел от рози

— Добре ли си, Еймос?

— Добре съм.

— Ами госпожица Мери… тя добре ли е?

— И тя е добре. — Тя, разбира се, не му повярва, но той бе сигурен, че секретарката му от двайсет години насам няма да сподели с никого подозренията си, че не всичко в отношенията между работодателя й и госпожица Мери е наред. — Върви да си починеш днес следобед.

— Ами… добре, до утре тогава.

— Да, до утре.

Утре ли? Призля му, като си помисли какво щеше да поднесе утрешния ден на Рейчъл; тя в момента със сигурност правеше оглед на памукови поля, които вярваше, че един ден ще станат нейни. Утре всичко щеше да свърши, всичко, на което бе посветила съзнателния си живот. Беше едва на двайсет и девет и много скоро щеше да забогатее. Щеше да започне отново — ако не беше прекалено сломена, за да започне отново, — ала новото начало щеше да е далече от Хаубъткър, различно от бъдещето, където той виждаше място за себе си, след като Пърси си отидеше, последният от тримата приятели, които бяха неговото единствено семейство. Приемаше Мат, внука на Пърси, като свой племенник, ала когато той се оженеше, съпругата му може би щеше да настоява семейството й да запълни празнотата, оставена от Оли, Мери и Пърси. При Рейчъл щеше да е различно. Тя го обожаваше, също както той нея, и домът й щеше да е винаги отворен за него. Старото му ергенско сърце така бе свикнало с мисълта, че тя ще дойде да живее в Хаубъткър и ще заживее в къщата на семейство Толивър, че ще поддържа жив духа на Мери, че ще се омъжи и ще отгледа децата си, а той ще ги обича и глези през годините, които му оставаха. Утре всичко това щеше да приключи и за него.

Той въздъхна и отвори една от вратичките на шкафа. Никога не пиеше преди шест следобед, а лимитът му беше две чаши скоч, които разреждаше с двойно количество сода. Днес извади бутилката от шкафа, изля водата от чашата си и без колебание я напълни до половината с „Джони Уокър“ червен етикет.

Стиснал чашата в ръка, той прекрачи към френските прозорци и се загледа към ширналия се вътрешен двор, обсипан с типичните за Източен Тексас летни цветя — розови иглики, синя зъбна трева и жълт мокреш, покрили каменната стена. Градината беше проектирана от Чарлс Уейт, син на основателя на фирмата, за да послужи като убежище от задълженията му в кантората. Днес терапията не действаше, но събуди спомените, които посещението на Мери вече бе успяло да извади на повърхността. Спомни си деня, в който Чарлс, по онова време мъж на петдесет, се беше обърнал от същия този прозорец и го беше попитал дали проявява интерес да стане младши партньор. Той остана слисан, преизпълнен с възторг. Предложението му беше отправено четирийсет и осем часа, след като даде на Уилям Толивър билета си за влака, изпрати Мери по стълбите и се запозна със съпруга й, видна местна личност, и с не по-малко влиятелния Пърси Уоруик. Всичко се беше случило толкова бързо, че усети как му се завива свят при мисълта за благоразположението на съдбата и оправда решението му да се лиши от билета си, за да осъществи мечтите си — да върши работата, в която беше компетентен, да си намери място, което да нарече свой дом, и приятели, които да го приемат.

Всичко това се случи в едно октомврийско утро на 1945 година. Тъкмо се беше уволнил от армията, не таеше големи надежди да си намери работа, нямаше дори къде да си закачи шапката и беше на път към Хюстън, за да види сестра си, която почти не познаваше, когато влакът спря за кратко край малко градче. На гарата висеше надпис: „Добре дошли в Хаубъткър, сърцето на тексаските борови гори“. Слезе да се поразтъпче и тогава видя как тийнейджър със зелени очи и гарвановочерна коса се затича към кондуктора с викове.

— Задръж влака! Задръж го!

— Имаш ли билет, синко?

— Не, господине, аз…

— Значи трябва да изчакаш следващия влак. Този е пълен до пръсване чак до Хюстън.

Еймос погледна поруменялото лице на задъханото момче, размазано от бели валма дъх, и разпозна отчаянието на младеж, който бяга от дома. Колко ли много му тежи на душата, помисли си той, припомнил си преживяното, когато на петнайсет побягна от родителите си. Не беше успял да се измъкне. Тогава реши да даде на момчето билета си.

— Дръж. Вземи моя — бе протегнал ръка той. — Аз ще почакам следващия.

Момчето, по-късно разбра, че е бил седемнайсетгодишният племенник на Мери Толивър Дюмонт, затича по перона и му помаха, когато влакът потегли. Така и не се върна да живее в Хаубъткър. А пък Еймос остана. Нарами торбата си и тръгна към града с намерението да преспи там, но на сутринта влакът потегли без него. Често бе мислил над иронията… как бягството на Уилям от Хаубъткър му отвори вратата към града и че не съжали нито веднъж за решението си. Поне досега.