Лийла Мийчам - Пепел от рози

— Знам, Еймос — отвърна тя, остави бастуна неочаквано бързо на стола и заобиколи бюрото, за да застане до него. Нежно привлече главата му към зеления костюм. — Този ден така или иначе щеше да дойде… все някога трябваше да се сбогуваме. Все пак съм петнайсет години по-стара от теб.

Той стисна трескаво изящната й ръка. Кога се беше превърнала в ръка на старица? Спомни си времето, когато беше с гладка кожа, без петна.

— Още помня първия път, когато те видях — прошепна той, все още стиснал силно очи. — Беше в универсалния магазин на Дюмонт. Слизаше по стълбите облечена в тъмносиня рокля, косата ти блестеше като черен сатен на светлината на полилеите.

Усети усмивката й до голото си теме.

— Помня. Ти беше във военна униформа. Вече знаеше кой е Уилям и беше дошъл да провериш що за хора са причината момче като него да избяга от къщи. Признавам, че беше смаян.

— Бях напълно слисан.

Тя целуна оплешивялата му глава и го пусна.

— Винаги съм ти била благодарна за приятелството, Еймос. Държа да го знаеш — заяви тя и се върна на стола си. — Както знаеш, не съм емоционална, но денят, в който влезе в малката ни общност в Източен Тексас, беше най-щастливият в живота ми.

Еймос издуха нос в кърпичката.

— Благодаря ти, Мери. Трябва да те попитам дали Пърси знае… за състоянието ти.

— Още не. Ще кажа и на двамата със Саси, когато се върна от Лъбок. Тогава ще уредя и необходимото за погребението. Ако се бях заела по-рано, новината щеше да плъзне из целия град още преди да си тръгна от паркинга. Седмица, след като се върна, ще дойде медицинска сестра. Дотогава искам болестта ми да остане в тайна. — Тя намести презрамката на чантата на рамо. — Трябва да тръгвам.

— Не, недей! — опита се да я спре той и скочи от стола. — Още е рано.

— Напротив, Еймос, късно е. — Тя вдигна ръка и разкопча наниза перли. — За Рейчъл — обясни тя и остави огърлицата на бюрото. — Дай й перлите от мое име. Ти най-добре ще прецениш кой е подходящият момент.

— Защо не й ги дадеш ти, докато сте заедно? — попита той и усети, че гърлото му пари. Тя сякаш се смали без перлите, а плътта й му се стори сбръчкана и гола. От смъртта на Оли преди дванайсет години тя ги носеше непрекъснато, навсякъде, съчетаваше ги с почти всичките си дрехи.

— Може и да откаже да ги приеме след разговора ни, Еймос, а тогава какво ще правя с тях? Не искам да ги оставям в чужди ръце. Пази ги ти, докато тя е готова. Това е всичко, което ще получи от мен, вместо живота, на който се надяваше.

Той заобиколи бързо бюрото. Сърцето му биеше до пръсване.

— Нека те придружа до Лъбок — замоли я той. — Нека бъда с теб, когато й кажеш.

— Не, скъпи приятелю. Присъствието ти ще ни накара и двете да се почувстваме още по-неловко, ако нещо се обърка. А каквото и да се случи, независимо как протече срещата ни, тя ще има нужда от теб.

— Разбирам — отвърна той с неуверен глас. Мери протегна ръка и Еймос разбра, че иска да се сбогуват. През идващите дни може би нямаше да им остане възможност да останат насаме. Той притисна хладната й длан между кокалестите си пръсти и очите му се напълниха със сълзи, независимо от решимостта му моментът да бъде изпълнен със същото достойнство, на което тя бе държала цял живот. — Сбогом, Мери — рече той.

Тя стисна бастуна си.

— Сбогом, Еймос. Грижи се за Рейчъл и Пърси вместо мен.

— Знаеш, че ще се грижа.

Тя кимна и той остана да гледа как старата му приятелка пристъпва бавно към вратата, изпънала гордо гръб както обикновено. Отвори, ала така и не се обърна назад, само помаха през рамо, а сетне излезе и хлопна вратата след себе си.

Еймос остана смълчан, вперил безжизнено поглед напред, докато сълзите се стичаха необезпокоявани по лицето му. След малко си пое накъсано въздух, заключи вратата на кабинета и се върна на бюрото, където зави внимателно перлите в чиста кърпичка. Бяха приятно хладни. Сигурно Мери ги беше почистила наскоро. По тях не се виждаше и петънце, от нея не беше останала и частица, до която той да се докосне. След работа щеше да ги занесе у дома и да ги запази за Рейчъл в гравирана кутия за писма, единствения спомен, който беше запазил от майка си. Свали вратовръзката, разкопча си яката и влезе в прилежащата баня, за да си наплиска лицето. След като го избърса, си сложи капките, предписани срещу умора на очите.

Когато се върна отново на бюрото, натисна копчето за интеркома.

— Сюзан, днес следобед си свободна. Закачи табела „Затворено“ и включи телефонния секретар.