Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

— Кое?

— Кой е авторът.

— Майка ми беше циганка.

Били се ококори от учудване.

— Ти… да не си живяла в катун или в нещо подобно?

— Де да бях живяла. Майка ми не беше от тия цигани. Тя беше професионална танцьорка, обикаляше страната с подновеното шоу „Ани, грабвай пистолета“… Имала пневмония, но не казала на никого, не отишла и на лекар, продължила да танцува… защото не искала да си загуби работата. Когато вече не можела да крие болестта си, било късно за антибиотици… Циганска работа, те непрекъснато вършат такива глупости.

Джиджи се опитваше да говори, сякаш не й пукаше, но гласът й трепна.

— О, Джиджи! — проплака Били, протегна ръце и придърпа на коленете си увитото в хавлиени кърпи момиче. — Толкова ми е жал за теб. Просто не мога да го изразя с думи. Ако знаех! Но аз изобщо нямах представа. Ако знаех, щях да направя нещо. Нали ми вярваш?

Джиджи беше напрегната, седеше като вдървена. Опита се да овладее треперещия си глас.

— Мама беше сигурна, че ти не знаеш за нас. Тя беше прекалено независима… Никога не е разчитала на татко и не го е търсила. А той от доста време не ни се беше обаждал. Бяхме свикнали с това.

— На колко… на колко години беше тя?

— На трийсет и пет.

„Моя възраст — помисли си Били, — точно на моите години е била.“ Усети, че я обзема ярост. В кариерата си Вито бе имал и успехи, и провали, понякога в продуцентските среди бе минавал и за разорен, но нищо не можеше да оправдае безразличието му към неговото собствено дете.

— Джиджи, обещавам ти, че това никога няма да се повтори — каза Били и помилва момичето по косата.

Джиджи не се отдръпна, но продължаваше да седи напрегнато на коленете й, очевидно не искаше да се поддаде на чувствата си. Мократа коса на момичето беше покрита с кърпа и сега Били можа да разгледа както трябва чертите на лицето му. Носът беше прав, къс, със съвсем леко вирнат връх. Малките ушички бяха леко заострени; светлокестенявите вежди придаваха решителност на големите и красиви очи, чийто цвят трудно можеше да се определи на слабото осветление. Устата беше малка, а долната устна — по-дебела от горната. Ъгълчетата й бяха леко извити нагоре, така че дори когато Джиджи беше тъжна както сега, тя сякаш всеки миг щеше да се усмихне. Челото и брадичката имаха красив изящен овал, затова цялата глава изглеждаше като изваяна. „Може да стане красавица — помисли си Били, — но не го знае или не я е грижа за това. Ако не е тази чорлава коса, която й закрива лицето, Джиджи ще заприлича на вятърничавите хубавички хитрушки в илюстрованите списания от двайсетте години.“

— Джиджи истинското ти име ли е? — попита Били, търсейки неутрална тема, за да не засегне с нещо момичето.

— Всички ми викат така. Никога не казвам истинското си име.

— Моето истинско име е Вилхелмина, твоето надали е по-лошо — рече Били, изгаряща от любопитство.

— Така ли? А как ти звучи Грациела Джована?

— Грациела Джована — бавно произнесе Били. — Звучи ми красиво и мелодично. Като име на италианска принцеса от Ренесанса.

— На теб може и да ти звучи, но не и на съучениците ми. Те са от този век. Това са имената на татковите баби. Мама е настояла да ме кръстят така, не знам защо. Нейните баби са се казвали Мойра и Мод. Мойра Мод… Все едно че са взети от ирландска пиянска песен. Предпочитам да ми викат Джиджи.

— Грациела… Грациела… Аз се чудя как да кръстя моето бебе — каза Били замечтано. — Остават ми шест-седем месеца, дотогава трябва да реша.

Джиджи скочи от коленете й.

— Бебе ли чакаш? — възкликна тя.

— О, Господи, как можах да се изтърва! Бях решила да не казвам на никого, преди да зарадвам Вито. Разбрах го едва вчера. Но, Джиджи, какво ти е, защо плачеш?

Били стана от креслото, олюля се, после сграбчи Джиджи и пак седна, притискайки я силно към себе си. „Нека поплаче — помисли си Били, — да си изплаче мъката.“ Джиджи дълго хлипа в прегръдките на Били. Когато се успокои, Били избърса сълзите й.

— Аз никога не плача — измънка Джиджи, подсмърчайки, — освен ако ми кажат някоя добра новина. Винаги ми е тежало, че съм само̀ дете.

Когато приспа Джиджи и се върна в спалнята си, Били намери Вито проснат върху цялото легло. Беше заспал дълбоко. Подпря ръце на хълбоците си, загледа го и усети, че пак започва да се ядосва. Изведнъж той й се стори съвсем чужд. Този човек за цяла година съвместен брачен живот не й бе казал, че има дъщеря. Това беше непростимо. Значи не го е познавала, никога не го е познавала истински. През тази година той не бе споменал нищо за Джиджи, нито се бе виждал с нея. Не означава ли това, че той няма да иска и тяхното дете ?