Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

Но Вито се държа добре с Мими, повече от добре, каквото и да си мислеше Били. Изчака с развода, докато бебето не стана на шест седмици и Мими не се възстанови, редовно си плащаше издръжката и винаги, когато прескачаше до Ню Йорк, се стараеше да се отбие при тях и да ги види как са, каквито и неудобства да му създаваше това, а, честно казано, тези посещения не му създаваха нищо друго, освен неудобства. Почти винаги Мими отсъствуваше от града, беше по турнета, а Джиджи живееше в семействата на останали без работа цигани, приятели, които си помагаха в отглеждането на децата, когато се наложеше… Всъщност в това няма нищо лошо, бе преценил той. Момиченцето израсна в един танцьорски кибуц, в голямо семейство, в което на всички деца им беше добре.

Но когато Вито се измъкна от леглото тази сутрин, Били вече беше станала и кипеше от злоба. Сигурно бе будувала цяла нощ, кроейки планове как да го обвини във всички престъпления, които някога са извършвани от бащи. Пак добре, че трябваше да излезе от къщи рано, за да се срещне с Лу Васерман. Иначе и досега щеше да слуша изреждането на безбройните си прегрешения. „Тя похаби заслужения сладък привкус на вчерашната радост“ — помисли си той с горчивина. Бе получил най-високата​ награда, към която се беше стремил цял живот, предстоеше му да подпише договор, за какъвто отдавна мечтаеше, цялата му кариера придобиваше смисъл, той бе направил решаващата гигантска крачка и бъдещето бе негово.

Имаше пълното право да се чувствува безкрайно щастлив, но Били развали всичко с обвиненията си за неща, за които той не носеше отговорност. Макар че не знаеше нищичко, тя не се поколеба да го нападне. Поне да беше му дала възможност да й обясни. Но не, за една нощ се бе превърнала в палач. Той отдавна подозираше, че Били има заложби да стане кучка. Коя ли жена ги няма? Но проклет да е, ако се остави още веднъж някой да му заяви, че е длъжен да се погрижи за Джиджи, макар досега да не е проявявал елементарна човещина и да е бил лош баща, както тя му изсъска, докато той се опитваше да се избръсне. Нямаше нищо против Джиджи да остане при него, докато преодолее мъката си, но след това щеше да я изпрати в Ню Йорк, при някое щастливо циганско семейство. Детето щеше да се върне в своето училище и да израсне като нормално нюйоркско момиче. По дяволите, в живота му нямаше място за тийнейджърки! Бащинството му бе натрапено и той никога не беше му се радвал. Били ли ще му казва как да се държи с дъщеря си? „Много неща има да научи тя — помисли си Вито мрачно. — И първото е, че не бива да ми се налага.“

Когато се събуди в десет часа сутринта, Джиджи видя на килима до пантофите си бележка:

„Джиджи, толкова се радвам, че си тук! Аз няма да излизам от къщи през целия ден. Когато поискаш да закусиш, да обядваш или каквото и да е, набери номер двайсет и пет на телефона върху нощното шкафче до леглото и аз ще дойда да ти правя компания.“

Отдолу пишеше:

Джиджи се надигна от кревата и загледа бележката учудена и впечатлена. Бележката беше истинска, хартията — също. Когато разтърка с наплюнчен пръст буквите, мастилото се размаза, следователно логично беше и всичко останало в стаята да е истинско. Тя бе виждала такива стаи само в старите филми, но в тях на леглото обикновено се кипреше някоя актриса в атлазен пеньоар, играеща ролята на богаташка, пиеше чай и държеше филийка препечен хляб, взета от подноса, току-що оставен благоговейно върху коленете й от слугата. Ако не й се пишкаше толкова, щеше да прекара деня под обточените с дантели чаршафи с извезани монограми в това гигантско легло с разкошен балдахин на цветя, легло твърде вълнуващо, за да се използува просто за спане. То трябваше да се изживее като театрален спектакъл. „Сигурно бих могла да позвъня и да повикам онзи слуга, който навярно седи някъде и чака заповеди“ — помисли си Джиджи, макар да знаеше, че никога не би си позволила такова нещо. Отиде в банята по раздърпаната фланелка, с която беше спала. Когато излезе оттам след няколко минути, лицето й светеше от чистота. Тя смътно си спомняше, че предната вечер се е къпала, затова реши да не губи повече време за тоалета си и се приближи предпазливо до телефона. За пръв път се озоваваше в къща с вътрешна телефонна централа. Както предполагаше, апаратът се оказа бял. Оставаше й само да изпие бутилката с надпис „Изпий ме!“ Всичко останало беше съвсем като в Страната на чудесата.

— О, Джиджи, станала си вече. Чудесно! Наспа ли се? — попита Били.