Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

— О, Господи! Били, това е стара история отпреди петнайсет години, а ти ми говориш с такъв осъдителен тон, като че ли се е случило току-що.

— Гледам реалистично на нейната — каза Били. — За мен това наистина се случи току-що.

После се обърна й бързо заслиза по стълбата. Поколеба се само секунда, преди да отвори вратата на кухнята. Усети, че Вито е още на стълбата.

Едно дребно момиче седеше неподвижно на висок стол до тежката готварска маса. Пред него имаше празна чаша и празна чиния. На пода до стола беше оставен малък олющен куфар. Когато Били влезе, Джиджи вдигна поглед, смъкна се от стола и застана, без да помръдва, безмълвно. Първото, което си помисли Били, беше, че Вито е объркал нещо, защото момичето изглеждаше на по-малко от шестнайсет години и не приличаше на него. Под буйната кестенява коса се виждаше нежно личице със странни черти. Малката приличаше на фея. С раздърпаните, безразборно навлечени един върху друг пуловери над дънките тя изглеждаше като скитниче, като перушинка, довяна в тази голяма светла кухня от случаен полъх на вятъра.

Джиджи не трепна цяла минута, докато Били я изучаваше с поглед. Краката й в каубойски ботуши бяха стъпили здраво, главата й беше гордо вирната, в позата й не се долавяше нито виновна смиреност, нито предизвикателство. Но независимо от ниския ръст и невзрачния вид на Джиджи нейната ярка индивидуалност се усещаше веднага. Момичето беше уморено и много тъжно, но не го демонстрираше. Беше самотно, ала не търсеше съчувствие. У Джиджи имаше нещо особено. Погледите им се срещнаха, момичето се усмихна и сърцето на Били трепна. Тя усети, че обиква малката.

„В момента най-важното е — помисли си Били веднага след като бяха изречени шаблонните съболезнователни думи — да оставим всички разговори и обяснения за утре. И тримата не сме в състояние да разсъждаваме трезво.“

Вито мълком отпиваше от брендито си. Беше толкова объркан, колкото Били никога не бе предполагала, че може да бъде; самата тя бе обзета от толкова много противоречиви чувства, че и питието не можа да я успокои. А Джиджи, която току-що бе изпила първото бренди в живота си, явно беше съсипана от умората и мъката.

— Всички имаме нужда от сън — заяви Били и ги подкани да излязат от кухнята. — Джиджи, искаш ли да се изкъпеш преди лягане или си твърде изморена?

— Бих се изкъпала.

Гласът й е толкова младежки, помисли си Били. В говора на момичето тя не бе доловила никакъв диалект, това беше просто един чист, невинен и въпреки умората леко напевен глас.

— Вземи куфара, Вито — каза Били, прегърна момичето през тъничкия кръст и го поведе в една от многото стаи за гости, които винаги бяха идеално подредени.

— Ще покажа на Джиджи кое къде се намира, а ти, Вито, пожелай лека нощ на дъщеря си и изчезвай — разпореди се тя, защото Вито стоеше и гледаше тъпо и безпомощно куфара, който бе донесъл.

Тя напълни ваната, докато Джиджи разопаковаше багажа си. А когато момичето се потопи във водата, Били отметна завивките, отвори прозорците и оправи завесите. После се отпусна на фотьойла и изпи още едно бренди, защото не можеше да измисли какво още да направи, а не й се искаше да остави момичето да си легне само̀.

Били затвори очи и се унесе. Съзнанието й отказваше да се занимава повече с проблемите, породени от пристигането на малката. Усещаше, че сега има нужда само от френската сънна терапия, при която в продължение на три седмици те будят само за да ядеш и накрая изглеждаш с двайсет години по-млада, само че сега май всички тези клиники ги закриха. Сигурно са стигнали до извода, че да гълташ приспивателни три седмици подред не е много полезно за здравето. Или може би не е зле да замине за някой от онези жестоки санаториуми, където те карат да тичаш пет мили из планината, след това ти дават само един плодов сок за закуска и настъргани зеленчуци, които ядеш с китайски пръчици, та храненето да ти отнеме повече време. Във всеки случай тя трябваше да предприеме нещо, за да излезе от състоянието, в което беше изпаднала. Изпи още едно бренди.

— Били?

Тя отвори леко очи и видя едно увито в бяло дребно създание, което приличаше на малко мило призраче.

— Ти пееш — каза Джиджи.

— Така ли? — учуди се Били. — Сигурно съм пияна.

— „Всяко зло за добро“… Мама също пееше тази песен.

— Басирам се, че всички жени я пеят… Сигурно някой мъж я е написал за утеха на жените.

— Да, Джером Кърн и още един, не му помня името.

— Откъде знаеш?