Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

Докато минаваше през хола, видя до многото кошници с цветя, някои от които сложени направо на пода, купчини още неразпечатани телеграми. „Утре ще наредя на Джоузи да изпрати всички телеграми в офиса на Вито, да събере визитните картички от цветята и да направи списък на хората, на които трябва да се благодари. Но сега ще се преоблека с нещо празнично и ще се присъединя към партито. Рано или късно гостите ще си отидат и ще останем насаме с Вито и с новината, която единствена може да затъмни този ден на триумф и възторг.“

Изтощени, Вито и Били се сбогуваха с последните гости, когато единият от пазачите на портата обади, че е пристигнал някой, който настоява да се види с господин Орсини.

— Който и да е, кажи му, че съжалявам, Джо, но е твърде късно, партито свърши — рече Вито. — Какво? Какво? Сигурен ли си? Добре, пусни таксито да влезе.

— Това не се изтрайва — промърмори Били, — беше поканил дори и общите работници. Вито, да не си посмял да пуснеш, когото и да било в къщата. Ако намеря сили да се изкача по стълбата, ще се тръшна право в леглото. Като пребита съм.

— Качвай се, скъпа, аз сам ще се оправя.

Десет минути по-късно, когато Били вече се беше съблякла, бе наметнала пеньоара и се канеше да си свали грима, Вито влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Кой дойде, за Бога? — попита Били, отпусната в изнемога пред огледалото.

— Това е… дълга история.

Нещо в гласа на Вито й подсказа, че посетителят не е просто някой закъснял за партито приятел.

Тя се обърна и го изгледа изпитателно.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не ме гледай толкова уплашено, Били. Това не засяга нас двамата, не засяга теб.

— Значи засяга само теб? Вито, какво има?

— О, Боже — каза той, отпусна се на един стол и заби невиждащ поглед в стената, — не съм ти казвал толкова много неща за себе си… Знам, че е непростимо. Откакто се оженихме, бях така страхотно зает с филма, нямах минутка свободно време. Непрекъснато се заричах, че щом свърши цялата тази лудница, ще седнем двамата на спокойствие и ще ти разкажа цялата история… Трябваше да го сторя още в деня, когато те срещнах, но тогава то ми се струваше несъществено, защото знаех, че непременно ще се оженим… Тогава мислех само за настоящето, миналото ми се струваше тъй далечно, а и всичко между нас стана толкова набързо…

— Вито, за какво става дума?

— Дъщеря ми е тук.

— Не можеш да имаш дъщеря — твърдо му заяви Били.

— Мога. Имам. Преди години бях женен, бракът ни трая само няколко месеца. Разведохме се и оттогава дъщеря ми живее с майка си.

Били бе смаяна от думите му, но се постара да овладее гласа си и да не се развика. Затова заговори почти шепнешком:

— Дете? И десет жени да си имал, пет пари не давам, но дете?!… Как да ти повярвам, че през цялата година, откакто сме женени, не си намерил минута време, за да ми съобщиш това? Добре, по дяволите, развел си се, но дете! Прекарахме заедно стотици часове и можеше да ми го кажеш по всяко време — докато ядяхме, преди да си легнем, сутрин, когато ставахме… Не ми обяснявай, че не си намерил подходящ момент.

— Все се канех да ти кажа, но просто не успях — измънка той.

— Вито, не ме смятай за пълна глупачка. Твърде дълго си отлагал и след това вече не ти се е искало да си създаваш главоболия. Трябваше да ми кажеш, преди да се оженим. Тогава бих го приела. Но да ми го сервираш сега. . . Просто не мога да повярвам. Как се казва момичето?

— Джиджи.

— Защо е дошла тази вечер? — попита Били, като превъзмогваше желанието да се разкрещи. Трябваше да се овладее, защото й се струваше, че Вито всеки миг ще припадне. — Да ти честити за оскара ли?

— Майка й… Майка й е починала… Вчера са я погребали. В Ню Йорк. Джиджи ми изпратила телеграма, сигурно е сред другите. Понеже не съм й се обадил, тя просто се качила на един самолет и… пристигнала.

— Къде е тя сега?

— В кухнята. Дадох й чаша мляко и парче торта и й казах да почака, докато поговоря с теб.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Шестнайсет — изкрещя Били с пресипнал глас, — шестнайсет! Боже, Вито, та това не е дете, а почти жена. Не ги ли знаеш шестнайсетгодишните? Налей ми едно бренди, Вито. Голямо бренди. Всъщност направо донеси бутилката.

Били изтри остатъците от крема от лицето си и тръгна бързо към вратата.

— Били…

— Какво?

— Не смяташ ли, че трябва да си поговорим, преди да се срещнеш с Джиджи?

— За какво, Вито? — попита го Били скептично. — Тя не би пристигнала тук, ако имаше къде да отиде, нали? Не те е виждала поне от една година, щях да го разбера, но въпреки това е долетяла от другия край на Щатите. Значи само при теб може да потърси закрила, не е ли така?