Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Хайде, Лестър, Лестър, скъпи, не се разстройвай толкова. — Просто ми изтекоха околоплодните води. Още има много време… За Бога, горката Валънтайн, повредих дрехата… — Вече вървеше по пътеката, мини камерата я следеше плътно, а също и микрофонът. Както Били след това отбеляза, щеше да е много по-прилично и без съмнение по-бляскаво, ако камерата беше пред нея, но операторът имаше усет към сензационната картина, а Доли в гръб, с огромното мокро петно на роклята от морска пяна и стичащите се струйки по килима, докато тя бавно приближаваше към изхода, бе сто пъти по-любопитна гледка, отколкото ако снимаше лицето й. Както и да е, тя за никъде не бързаше, въртеше глава от едната страна на другата и говореше на изумената публика:

— Бихте ли проверили всички дали няма една обица на пода? Изглежда съм загубила едната, вероятно се търкаля някъде в краката ви. Стига вече, Лестър, няма за какво да се тревожиш, просто всички търсят една обица, това е деветкаратов диамант и не съм сигурна дали е застрахован. Какво, Лестър? Не, не ставай глупав, защо да казвам, че е фалшив. Били няма да носи фалшив. Не, Лестър, не мога да ходя по-бързо, наклонено е, не виждаш ли? О, не, не се опипвай да ме носиш, аз съм по-тежка от теб, но, Боже, нали оставаше още една седмица. Честна дума, не исках точно тук да стане — изкиска се тя. И продължи да се киска. В милиони къщи по света хората се смееха. Повечето никога не се бяха превивали от смях така, както при историческото излизане на Доли Мун от церемонията по награждаването с „Оскарите“.

През цялото време Били седеше, неподвижна като в шок. Какво беше лицето на Доли, когато минаваше покрай нея! Никога няма да забрави този поглед, пълен с екстаза на очакването, съсредоточен само върху една важна задача, дори и въпреки смущението от момента, което тя преживяваше по своя наивен начин. Доли, нейната Доли, знаеше тайната. Тя търпеливо изчака и най-накрая всичко се случи, въпреки че малко ненавреме. Но какво от това? Никой, дори тя, не можа да направи живота си „безпрепятствен“. Може би всичко беше за добро? Не, че имаше избор. Колко е интересно да узнае, че дори при нейните неограничени възможности, имаше области, където липсва избор. Това беше такова облекчение. Почувства как здравите окови се разхлабиха някъде в оная част на тялото й, която тя наричаше стомах, но към нея занапред трябваше да се отнася с повече респект.

Докато отшумяваше суматохата по големия диамант, представящите обявиха Оскар за Доли и Фифи, целият облян в сълзи от смях, набързо го взе вместо нея. Вече наближаваше награждаването на най-добър актьор, най-добра актриса, най-добър филм. Вито силно стисна ръката на Били. Докато чакаха да наградят най-добрия актьор, Вито разпределяше ролите за „Ужилване“, в случай че Редфорд и Никълсън откажеха, а Били се рееше в балона си, носена от вятъра. Дали имаше близнаци в семейството на Вито? А докато най-добрата актриса произнасяше речта си при връчването, с малко ъгълче от съзнанието си Били започна да се вълнува дали названието „Скръпълс“ трябва да се преведе на испански за магазина в Рио или да остане на английски, а Вито обмисляше колко неща ще може по-изгодно да уговори за новия си филм.

В момента на изчакване, когато треската покрай награждаването достигна връхната си точка, докато представящите вървяха към сцената, за да прочетат списъка с кандидатурите за най-добър филм, Вито се изпоти. Ами, ако Маги бе сгрешила? Господи, трябва да откупи правата на книгата със собствената си печалба от „Огледала“, която най-сетне бе взела да расте. Е, какво пък. Той сви рамене и се усмихна. Права или не — но кога пък Маги е грешила? — той трябва да получи тази книга. Беше писана за него, той да я направи. Това го знаеше.

Били не усети подобна паника в последната минута. Рано сутринта Доли й бе позвънила, като не можеше да удържи добрата вест, и й бе разказала цялата безумна случка. Но Били не искаше да го сподели с Вито, тъй като се боеше, че по някакъв начин това би обезценило „Оскара“, щом като двама души са отваряли плика преди награждаването. Точно както няма да му каже за бебето до утре, когато триумфът на тази вечер що е отшумял. У Вито, който умираше за деца, новината щеше да измести вълнението, признанието на огромния му труд. И, каза си тя, когато усети как Вито стисна ръката й по-силно от всякога, бъди честна. Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини нямаше и най-малко желание да дели своя триумф с някаква малка позлатена статуетка, връчена от всесилната мъдра Академия.