Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Ще закъснеем. Доли, нямаш нито минута. Ей, а откъде са тези обици?

— От Били. Зае ми ги за късмет. Може ли да повярваш, че всеки диамант е по девет карата?

— Господ да се смили над нас, грешните! — помръкна Лестър. — Надявам се поне, че са застраховани.

— За бога, изобщо не се сетих да попитам. Може би по-добре да не ги нося, щом е толкова важно. — Доли заприлича на десетгодишно момиченце, което предлага да се откаже от любимата си кукла.

— Глупости! — рязко възрази Валънтайн и ги поведе към вратата. — Ще обидиш Били. Върви, каретата те чака.

— Валънтайн — прошепна Доли, когато се обърна да я целуне на тръгване. — Ако малко стесниш роклята, после ще мога пак да я нося, нали?

— Ще направим поне две от нея. Обещавам ти.

Застанали на различни прозорци на кабинета, Валънтайн и Спайдър съпроводиха с поглед Доли и Лестър, докато дългият черен кадилак, нает от Студията, не тръгна. Сега вече само те двамата останаха в „Скръпълс“ — всичко беше празно, от мазето до тавана. И двамата махаха, макар да знаеха, че двойката долу не може да ги види. После се обърнаха един към друг, а лицата им все още грееха, озарени от почти родителска радост, че са част от приказката за Пепеляшка. Това беше първият нежен поглед, който си разменяха от седмици насам.

— Доли ще спечели — тихо каза Спайдър.

— Откъде си сигурен? — полита Валънтайн, учудена от спокойната увереност в гласа му.

— Маги ми каза, точно преди да тръгне следобед. Но никой друг, дори и Доли, все още не знае. Абсолютна тайна е.

— О, но това е чудесно! Каква прекрасна новина, Елиът! — Валънтайн малко се поколеба и после съобщи, за да не остане по-назад: — Всъщност и Вито ще спечели.

— Какво? Кой ти каза?

— Били. Но това също е абсолютна тайна. Маги снощи им е съобщила. Не биваше на никого да казвам; Били го сподели с мен, само за да се извини за нещо. — Валънтайн не уточни.

— Тая Маги с нейните върховни тайни! — учуден възкликна Спайдър. — По дяволите, Вал! Но това е чудесно! Започвам да… Валънтайн? Валънтайн?! Какво има? Защо гледаш така? Защо, по дяволите, плачеш?

— Просто толкова се радвам за всички тях — тихо рече тя с безутешен, разтреперан глас.

— Това не са сълзи на радост — категорично отсече Спайдър. По това, че тя не искаше да сподели с него, той разбра, че нещо наистина лошо виси във въздуха около мехурчето му. Видя как тя дълбоко пое дъх като човек, който се готви да скочи от високо във водата, и с потресаваща въздишка го изпусна. После се извърна към него и каза нещо толкова тихо, че му се стори, че не е чул добре. Нетърпелив, необяснимо ужасен, той разтърси рамото й.

— Какво каза?

— Казах, че що се омъжа за Джош Хилман.

— О, не! По дяволите, няма да се омъжиш! — изрева Спайдър, без дори за части от секундата да се замисли. Мехурчето се пръсна от експлозия, която само той чу. Разкъса се невидимата мембрана на депресията, която си беше изградил, за да се предпази от удара, очакван вече месеци наред. С трясък той се сгромоляса в реалността; в пламъците на закъсняло проникновение бариерите на мозъка му се разрушиха, разпаднаха се и се разпиляха, а в края на тунела той съзря светлина. Всичките му сетива бяха сякаш обновени и така освежени, като че ли се изтръгваше от магия. Той се олюля от радостта на плененото си сърце. Никога не бе виждал Валънтайн толкова ясно въпреки слабата светлина. Сигурен беше, че тя не е разбрала нищо.

— Пак ли ми нареждаш какво да не правя? — попита тя.

— Ти не го обичаш. Наистина не можеш да се омъжиш за него.

— Нищо не разбираш — рече тя с едва доловима нотка на надменно пренебрежение.

Ох, и тя беше глупава, както той преди. Това, което той знаеше с кръвта си, с клетките си и с мозъка на костите си, сега трябваше така да й го обясни, че да може да преодолее дори и нейната върховна упоритост. Той превъзмогна нетърпението си, изгарящото го предчувствие и премести погледа си от устата й към нейните смутени очи, приготвени за отбрана.

— Толкова добре те познавам, че само трябва да те погледна, за да разбера, че не обичаш Джош. Господи, защо съм бил толкова сляп?!

— Може и да си бил, Елиът, но какво общо има това с мен или пък с Джош?

— Такава си е моята Валънтайн. До последно се съпротивлява. Но ще стигне рано или късно до истинското себепознание. — Като постави ръце върху нейните и силно ги притисна, той заговори с тон, подходящ за укротяване на диво пони. — Ела тук, седни на дивана. Сега, Валънтайн, ще ме слушаш, без да ме прекъсваш, защото ще ти разкажа една приказка. — Погледът му бе пълен с толкова смелост, златиста нежност и кристална искреност, толкова триумфален и открит, че за първи път всичките й възражения бяха пометени от ума й. Безмълвна, тя се остави да я поведе през стаята. Седнаха, ръцете й все така лежаха в неговите.