Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да каже, че от Коледа насам не е взела нито едно хапче. Ако не знаеше, че е невъзможно. Ако не знаеше…

В празната стая Били внезапно отметна глава и избухна в смях. О, този път наистина се беше извозила. Като никой друг път — минали са почти три месеца, що за подхлъзване, а?

Не беше нужно да е психоаналитик, за да схване и веднага да приеме, че го е направила нарочно. Но тогава защо, след като искаше да има бебе, само преди няколко секунди беше така ядосана на Вито и защо се държа така отвратително с бедната Валънтайн?

Били се полюшваше напред-назад, все още разтърсвана от смях, хванала коленете си с ръце, докато продължаваше да размишлява над деянията на ума ли, на подсъзнанието ли или на съзнанието си? Наистина не знаеше, нямаше необходимия речник и вътрешно чувство — това беше единственото непоклатимо демоде в нея. Тя толкова отдавна действаше импулсивно, хвърляйки се в различни ситуации, измъквайки се как да е от тях, като ги задвижваше в една или друга посока, повече или по-малко успешно, но никога не се облягаше на предимствата на предвиждането.

Предвиждане ли? Като обърнеше поглед назад, имаше нещо поразително целенасочено в една жена, която не се сеща за противозачатъчните си хапчета в продължение на близо три месеца. Били колебливо потупа плоския си корем. Това бебе щеше да е поредният продукт на непоправимата й импулсивност като… като целия й живот. Пръстите й опипаха дясната й гърда, после лявата. Тя ги претегли в ръцете си. По-големи и някак по-топли, каквито не са били, откакто навърши осемнайсет. Как можеше една жена, особено толкова внимателна към тялото си като нея, да пренебрегне такива елементарни показания? Коя жена така сръчно се впримчва да роди дете, но не иска да приеме факта, че е бременна? И защо?

Добър въпрос.

Били взе бележник и химикалка и започна да пише, упорито стиснала зъби, като се стараеше да достигне до най-дълбокия пласт на съзнанието си. Установи, че най-дълбокият пласт се губи в мрак.

Преди всичко просто не се чувстваше готова да стане майка. След като стане майка, никога вече няма да може да бъде безгрижна жена, без неотменими задължения.

Второ, искаше да карат с Вито един дълъг меден месец. Но в този случай бе загубила битката с „Огледала“, преди още да бяха женени. Съпруга — да, това е тя, но младоженка? Едва ли? Бяха прескочили тази част.

Трето, искаше сама да взема всички решения в живота си, когато тя сметне, че й е приятно и удобно, властно, както беше свикнала от години. Никога не се бе оставяла да я носи течението или да бъде притискана от обстоятелствата и природата. Но в такъв случай защо не се омъжи за някой от кротките, прилични, занимателни скопци, които винаги бяха под ръка на една жена с пари? Тя избра Вито въпреки всичко, което знаеше, не само защото го обичаше и той представляваше типа мъж, който харесваше. Неговата властност, способността му да взема решения, независимостта му — всичко онова, което всъщност го отдалечаваше от нея, — тъкмо тези му качества я привличаха. Не можеше да му спре въздуха, като го задуши със собствените си нужди, пък и той нямаше да й позволи. Животът, опечалена си помисли тя, започва да става парадоксален, когато човек стане възрастен.

Четвърто, тя искаше да бъде за Вито преди всички останали, да бъде начало и край в живота му, да не го дели с никого. И това беше най-абсурдната от всички причини. Още от самото начало, от първия момент, когато го видя, тя го делеше със заниманията му, с работните му сценарии, с безкрайните му съвещания, с целия цирков керван, който трябваше да се задвижи, за да се изработи някой филм, с Фифи, със Свенберг, с мовиолата. Сътрудничеството е душата на филмовото изкуство. Но за чувства, за абсолютно доверие, за чисто човешка топлота, той винаги идваше при нея. Бебето нямаше да й отнеме Вито, напротив, бебето ще е съществото, което още по-силно ще я свърже с него.

Тя погледна няколкото ключови думи, които беше надраскала в бележника. Единствената, която все още имаше смисъл, беше, че на трийсет и четири тя все още не е готова да стане майка. Трийсет, и четири ли? Тя високо се изкиска на собствената си глупост, тъй като се беше изхитрила да забрави своя трийсет и пети рожден ден през ноември, когато с пълна пара работеха над монтажа. Явно напоследък я бе обзела някаква тотална склонност към забравяне. Дали пък не възнамеряваше да отложи майчинството до шейсетте?

И все пак, все пак… Колко трудно, колко мъчително бе да се откажеш от свободата. Явно подсъзнателно, или без всякакво съзнание бе взела това решение. „Под“ и „без“ май по-добре знаеха, движеха се по някакъв лунен календар или нещо подобно. Били тъжно се размисли над списъка си. Без съмнение, голяма хитруша беше. Всъщност кръгла глупачка. Тя искаше всичко това, и възможното, и очевидно невъзможното, но се предаваше неохотно, запъваше и крещеше „Измама“ до последния момент. Добър пример за нещастното невинно бебе, няма що. Тя погледна листа хартия с няколкото думи, които беше написала. Внимателно, без да бърза, но решително, тя ги задраска всичките. След това със сигурна ръка написа: Корнилия Орсини? Уинтроп Орсини? — и разгледа двете имена със смесени чувства на примирение, нежност, вълнение и постепенно топяща се изненада. След половин час се съвзе от унеса си и се сети, че все още не е решила какво да облече тази вечер.