Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Доста си угаждаш, Вито. Продължавам да смятам, че си самодоволен глупак, но щом искаш да сключим тази сделка, добре. Ако нямаш нищо против, защо да не напишем едно споразумение, докато сме тук? — Той махна на сервитьора и поиска едно меню.

— Кърт, можеш да вярваш на думите ми. — Вито изглеждаше обиден.

— След като ми отмъкна филма? — възрази Арви, зает с писането.

— Ама ти си го взе.

— И все пак предпочитам да имам нещо на хартия. — Арви и Вито подписаха договора си, а сервитьорът и собственикът на ресторанта Патрик Търсил също сложиха подписите си като свидетели. Вито се пресегна, взе менюто и започна да го сгъва, за да го сложи в джоба си, когато Арви го измъкна от ръцете му.

— Да го дадем на Патрик да го пази, а, Вито? Все пак това е единствен екземпляр, не забравяй. И аз ще платя обеда. Иначе ще ти струва милион и половина, че и отгоре. Днес съм настроен щедро.

От „Скръпълс“ до вкъщи Били караше колата си, съсредоточена изцяло върху мисълта да се добере жива и здрава. В краткото разстояние между магазина и булевард „Сънсет“ всеки момент можеш да удариш някой шляещ се пешеходец и тя не си позволи, така както беше афектирана, да се разсее дори за миг. Все така добре владееща се прекоси огромната си къща, без да проговори на слугите. Прекоси всекидневната, спалнята и банята си, като най-сетне се заключи в будоара, който й служеше за убежище в тежки моменти. Тази стая, около трийсет квадрата, застлана с дебел килим в цвят слонова кост и с бледолилави копринени тапети, беше пълна с гардероби. В средата на помещението като остров се издигаше скрин с безброй чекмеджета, всяко едно — предназначено за различни аксесоари. По-нататък, в друга заключена стая при постоянна температура от четири градуса висяха кожите на Вили. В тези две помещения не влизаше никой, освен Били и личната й камериерка.

По средата на една от стените имаше дълбок еркерен прозорец с широк перваз, покрит с кремаво, кадифе и отрупан с копринени възглавници в меки пастелни цветове. Били се отпусна, задъхана от препускането през къщата, и придърпа старата завивка, с която не се разделяше, откакто леля Корнилия я беше изплела за нея. Подгъна измръзналите си крака под себе си, обгърна раменете си, за да се стопли и да се почувства колкото е възможно по-малка. Този закътан перваз беше съкровеното й място, където идваше да обмисли нещата. Имаше телефон, който само понякога използваше и един бутон за камериерката й. В подобни моменти никой от къщата не смееше да я безпокои, а в настроението, в което се намираше, на Били й се струваше, че може да прекара останалата част от живота си тук. Мръсникът я беше хванал в клопка!

Колко удобно, колко добре замислено и хитро изпълнено! За бога, впримчена в най-стария мъжки капан. В момента, в който Валънтайн заговори, тя почувства как капанът щракна. Без съмнение Вито очакваше от нея да се превърне в сигурна италианска провинциалистка, доволно произвеждаща бамбино след бамбино — може би и да се научи да готви с много зехтин и чесън — и положително да надебелее, докато той се шляе по света, обвит в магията на продуцент на филми, който от време на време се завръща при семейството си, колкото отново да я надуе. О, какъв Макиавели излезе тоя негодник! Мама Орсини — кой би предположил, че тя, Били Айкхорн, ще се превърне в „ла мама Орсини“? И как беше го изпипал, подлият му плъх, подлизурко! Как беше го премерил точно за днес, точно когато най-сетне му каза открито някои от нещата, които я измъчваха! Как беше запланувал това да й се случи така навреме, че да може да я поглади по главата и да й каже, че сега вече има други неща, които да я занимават, и няма да е вече самотна. Какъв прекалено хитър манипулатор се оказа той!

Били присви очи, докато пресмяташе. Менструацията й винаги беше нередовна и докато очакваше обявяването на кандидатурите, беше под такова напрежение, че изобщо не й хрумна за пропуснатите цикли. Кога точно беше последната? Погледна дневничето, което стоеше на масата до прозореца. След това подскочи, отключи вратата на банята си и надникна. Не се виждаше никаква прислужница, приближила се тихо да смени кърпите или да полее някое цвете. Бързо, на пръсти, тя притича до шкафчето, където държеше кръглите пластмасови кутийки с противозачатъчни хапчета. Преброи ги два пъти и се върна в гардеробната, като пак заключи вратата. Отново провери дневника си. Ходи на гинеколог сутринта, преди да посети Доли за Коледа, и цикълът й току-що беше приключил. Лекарят й имаше един коварен начин да накара „момичетата“ си над трийсет да го посещават два пъти в годината, като им предписваше хапчета за по шест месеца. Тогава защо все още тя имаше шест пълни кутийки?