Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Валънтайн! Добре ли си? Сигурно си изтощена, сладка моя! — Гласът му преливаше от загриженост.

— Да. Голяма лудница е, Джош, но знаеш ли, интересно ми е. Само дето всяка жена, на която помагам да е красива, заедно с роклята си взима и по капка кръв от мен.

— Не обичам, когато работиш толкова много. Били не бива да ти позволява.

— Тя няма нищо общо с това, нали знаеш. Всичко зависи от мен, можеше да откажа на всяка една от жените, не се безпокой. — Валънтайн почувства, че разговаряха като почти непознати. Въздъхна в очакване на думите, които неизменно следваха.

— Скъпа, много ли си уморена? Тази вечер ще вечеряме ли заедно? — Тонът му беше съвсем неангажиращ, сякаш нямаше нищо особено, за което да разговарят. Изведнъж Валънтайн почувства непреодолимо желание да отложи поне с още един ден момента на окончателното решение.

— Джош, извини ме, но едва се държа на краката си, а следобедът още не е превалил. Още много часове ще минат, докато свърша с последната клиентка, а дотогава вече ще бъда не на себе си. Не днес, хайде утре, скъпи. Утре ще спя до късно, сигурно и на работа няма да дойда. Нали ме разбираш, Джош?

— Естествено. — Имаше чувството, че е на масата и води изключително деликатни преговори, които обаче бяха напълно в негова власт. — Сега ще те оставя да си гледаш работата. — Господи, помисли си той, жена, която трябва да придумваш само за да обещае, че ще обещае да се ангажира. И все пак не беше ли тъкмо в тази нейна неуловимост най-голямата й притегателна сила? Без да го осъзнава, Джош още дълго държа слушалката в ръка, потънал в мисли за бъдещето, когато да се прибере вкъщи при Валънтайн ще е всекидневие, което с течение на времето ще стане навик, наистина приятен, но рутина. Добре познаваше живота, за да знае, че това е неизбежно. Дали щеше да му липсва тръпката от двойствения живот, удоволствието от любовната история, успешно прикривана от целия делови свят? Дали някога приятелите на Джоан и съпругите на колегите му ще простят на Валънтайн, или просто ще му се наложи да си създава нов кръг от приятели? И как ли ще се чувства отново с пелени в къщата след толкова години? Интересно, човек винаги усеща миризмата им, колкото и да е голяма къщата. Но все пак трябваше да се съобразява с тази възможност. Беше виждал достатъчно мъже на средна възраст с втори брак, за да си прави илюзии, че ще му се размине. Всъщност имаше вече еднократни пелени, така че сигурно другите са изчезнали вече в историята като плювалника. Е, поне, след като с Валънтайн се оженят, вече ще се установи завинаги. Една подялба на имуществото в живота стига. Установен. Интересно, защо тази дума му намирисваше на мухъл? В този момент Джош внезапно остави телефона, смръщи се, че се вдетинява, и позвъни на секретарката си. В следващата минута вече мислеше за други хора. Джош Хилман беше сериозен човек и когато вземеше сериозно решение, сериозно се придържаше към него.

Почти в края на този безумен следобед, след като всички дами бяха облечени, сресани и напуснали „Скръпълс“ с флотилия наети лимузини, Доли се изтърколи като питчица или като лунен лъч, следвана на няколко крачки от рошавия, разтревожен Лестър.

— Валънтайн! — ликуващо извика Доли. — Отново се чувствам като момиче.

— Нима? — Валънтайн разгледа по детски невинното лице на Доли и уморено се усмихна. — И на какво чудо дължиш това?

— Бебето се смъкна! О, ама не знаеш ли? Няколко седмици преди раждането бебето се смъква и се намества. Само с няколко сантиметра, но Боже, какво облекчение! Наистина се чувствам така, сякаш отново имам талия.

— Съвсем честно мога да заявя, че нямаш. Виж, Лестър има. Свалил е поне пет кила.

— Това е подготовката за раждането — изпъшка Лестър. — Тя ми я предаде. А също така и от махмурлук. Не ме разпитвай.

Валънтайн позвъни в кухнята за един коктейл „Блъди Мери“ с много подправки за Лестър, та да му преобърне черния дроб и да го накара отново да заработи, докато тя отведе Доли, за да я преоблече и да даде възможност на Хелън Сагино, най-добра измежду добрите, да се потруди върху прическата и грима й.

След четирийсет минути и два „Блъди Мери“ за Лестър, Доли се появи, като накара Лестър и Спайдър, който му правеше компания, да скочат на крака от изумление. Малката кръгла главица на Доли стоеше като ярка звезда на издължения й врат над роклята от разлюлян, въртящ, се мъгляв сиво-син облак с цвета на дванайсетте различни морски нюанса на нейните очи. Разтваряйки се над гръдта й, роклята блестеше, обсипана със стотици трептящи, ръчно пришити диаманти. Шията й беше достатъчно дълга, за да позволи на Валънтайн да й постави искряща, висока плисирана яка, много сходна с тези от времето на кралица Елизабет. Косата й бе високо вдигната и поръсена с още диаманти, а на ушите й се мъдреха огромните диаманти на Били. Изглеждаше така, сякаш се къпеше в светлина от миниатюрни прожектори, въпреки че в стаята нямаше никакво специално осветление. Доли приличаше на вълшебна фея, малко прегрешила преди девет месеца. Само кискането й, това приятно потвърждение на бездънния кладенец от смях, изглеждаше познато. И двамата мъже стояха, зяпнали от възхищение, и почти благоговееха. Напрегната, Валънтайн с удоволствие я наблюдаваше. Един моделиер, който си разбира от работата и не се бои да заимства трикове със стогодишна давност, можеше да покаже дори на природата едно-две неща. Лестър преглътна и разруши магията на мълчанието: