Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Чакай, постой малко така. Искам да те почувствам с цялото си тяло, да усетя кожата ти — прошепна тя и той застина, пламенна нежна плячка. Лежаха, притиснати един до друг, дишаха заедно и пулсът им се сливаше, слушаха ритъма на телата си, в които страстта се надигаше като мараня над езеро и ги обгръщаше в завихрен пашкул. Скоро, все така неподвижни, и двамата започнаха да дишат тежко, изгаряни от желание и нетърпение. Когато разбра, че повече от всичко на света тя желае онзи неотменен акт, той я облада директно, просто. Веднъж проникнал в нея, застина почти удовлетворен, тъй сладка и топла беше мечтата. Валънтайн се полюшваше леко, докато и двамата не изпитаха нужда, неотложна, дива, нужда от плът, нужда, колкото духовна, толкова и телесна, най-сетне да се опознаят, да се съединят, да бъдат едно. Те откриха любовта един за друг в чезнещия сумрак на тази мартенска вечер, а след това станаха така смирени, сякаш безбожници, внезапно прегърнали вярата, толкова силна бе почудата им, че заедно са способни да създадат нещо непознато и за двамата.

Валънтайн спа дълго, обгърната от ръцете на Спайдър като някакъв екзотичен букет от розови, червени и бели цветя, влажни, ароматични и разпръснати на всички страни, отдала му се в съня си така доверчиво, както вече здраво му бе обречена наяве. Спайдър също можеше да поспи, но искаше да я пази, учуден и едновременно абсолютно сигурен в реалността на всичко станало. Това беше Валънтайн и все пак не беше тя. Винаги бе смятал, че знае всичко за нея, но и не подозираше, че за съществуването на една Валънтайн, скрила такова съкровище от дълбока, чиста сладост под раздразнителната си външност. Целият свят бе изпълнен с чудесни изненади. Кабинетът им се превърна в брачна стая. Дали ще може някога да седне от другата страна на бюрото и да говори по служба, без да си представя стаята така, както е сега? Дали ще може да погледне Валънтайн в бялата й роба, без да му се прииска да я свали? Ако не може, усмихна се Спайдър, вероятно ще се наложи да смени стаята, а пък тя — да си намери друга работна дреха.

Когато се събуди в обятията на Спайдър, Валънтайн си даде сметка, че това е най-щастливата минута в живота и. Нищо вече нямаше да е както преди. Миналото беше друга планета. Край на търсенето на родно място, Елиът и тя бяха изградили свой свят.

— Дълго ли спах?

— Не знам.

— А колко е часът?

— И това не знам.

— Но… телевизията… награждаването… Сигурно сме ги изпуснали.

— Сигурно. Има ли значение?

— Разбира се, че няма, любими мой Елиът. Двамата е теб имаме около двеста клиентки сред публиката или на сцената. Май ще трябва да кажем на всяка една, че е била зашеметяваща.

— Цял живот ли ще ме наричаш Елиът?

— Не настояваш да те наричам Спайдър, нали? Може би Питър? Все пак така се казваш.

— Не, за бога не.

— Мога да те наричам скъпи, или пък моряко, много ми харесва — моряко. Какво ще кажеш?

— Както искаш, казвай ми просто нещо.

— О, скъпи мой… — Те потънаха в целувки, вече не така непохватни, разтърсващи се като силно дърво. Най-сетне Спайдър зададе въпроса, който трябваше да бъде зададен.

— Какво ще правиш с Хилман?

— Утре просто ще му кажа. Той и без това ще разбере, още щом ме види. Горкият Джош, но все пак не съм му обещавала нищо повече от едно „неопределено може би“.

— Но така, както ми го каза, помислих, че вече си решила.

— Още не бях решила, не съвсем — просто не можех.

— Значи на мен ми каза, преди той да знае?

— Така излиза, нали?

— Интересно защо?

— Аз не знам. — Изглеждаше невинна като ангелче. Спайдър реши да запази за себе си натрапващото му се предчувствие. Някои въпроси не бива да се задават, стига отговорностите да са правилни.

— Помисли си само — каза той и отмахна къдрите й, така че да вижда цялото й прекрасно малко личице. — Колко ще се изненадат всички.

— Всички, освен седем жени — засмя се Валънтайн и сега вече и големите й зелени очи искреше истинска палавост.

— Ей, чакай малко — надигна се Спайдър, старите му подозрения се възобновиха. — На кого си казала?

— Как може да съм казала нещо, което не знаех? Говоря за майка ти и шестте ти сестри. Те разбраха всичко, поне така мисля, още първия път, когато ме видяха.

— О, прекрасна, глупава Вал, това е чисто въображение. Те просто смятат, че никоя жена не може да ми устои.

— А и наистина е така, моряко.

Целия следобед Били прекара в будоара си, замечтано бродейки напред-назад, докато най-различни идеи минаваха през главата й, нервно преглеждаше различни дрехи, но погледът й блуждаеше, дори прерови шейсет празни чанти и при това тършуване пожъна урожай от двайсет и три долара и двайсет цента. Цялата се чувстваше някак крехка, сякаш имаше нова кожа и не смееше да напусне убежището си, когато изведнъж се стресна и осъзна, че Вито сигурно вече се е прибрал и се облича за вечерта, а тя все още беше в усамотение. Отдавна бе свалила тоалета си от Мери Макфейдън, за да не го измачка, и се бе увила в любимата си стара домашна роба. Когато най-сетне разбра колко е часът, отключи вратата и прекоси банята си. Сякаш влезе в пролетна градина, пълна със свежия аромат на цветя и пръст, разнасяш се от саксиите с бели и жълти нарциси, зюмбюли и теменужки, подредени от двете страни на ваната, натрупани в огромната стая под дузина розови дръвчета, които главният градинар бе донесъл от парниците. Бяха покрити с пъпки. След две седмици, разсеяно си помисли тя, щяха да цъфнат. Позвъни на прислужничката си и прекоси спалнята, за да разбере дали Вито се е върнал. Нямаше го в гардеробната, нито пък в огромната бяло-зелена мраморна вана, нито в сауната. Най-сетне го откри в дневната. Тъкмо беше извадил бутилка „Шато Силвърадо“ от хладилника в съседното килерче, където държаха бяло вино, шампанско, хайвер и пастет от гъши дроб, и сякаш се канеше сам да си вдигне тост. Били взе една чаша от масивния сребърен поднос, поставен върху лакираната черна португалска масичка, и му я подаде с ведро лице и с очи, таящи дълбоко чувство.