Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 1)

— Това е една приказка за двама души, един умник студент, който смяташе, че всички момичета са взаимозаменяеми, и една докачлива горделивка, която смяташе, че той е безнадеждно разхайтен. Преди пет-шест години те се срещнали и се сприятелили, въпреки че тя не го одобрявала. Влюбвали се — поне така си мислели — все, в когото не трябва, после го разлюбвали и продължавали да бъдат приятели. Дори от време на време си спасявали живота. — Той млъкна и я погледна. Очите й бяха сведени надолу и тя не ги вдигна. Но не го прекъсваше. Беше толкова неподвижна, че дори Спайдър не можа да разбере, как трескави размишления разкъсваха ума й и едно невероятно предположение се оформяше дълбоко в съзнанието й. Съсредоточила се бе изцяло в ръцете му. Боеше се, че само ако мръдне, ще рухне.

— Валънтайн, тези двама души нищо не разбираха от дългия криволичещ път на сърцето; бяха нетърпеливи, през цялото време се отклоняваха, пропускаха явни възможности, толкова бяха заети, че не им остана никакъв шанс; когато единият отиваше наляво, другият се запътваше надясно, но през цялото време, без сами да разберат, постоянно се нуждаеха един от друг, толкова постоянно, колкото е постоянен Лувъра.

— Постоянно ли? — Тази дума сякаш я извади от вцепенението й. — Постоянно? Как може да говориш за постоянство, с всичките твои момичета, откакто те познавам? — Докато говореше, тя се разтрепери и в очите й прозираше цял басейн от подозрение.

— Отначало беше така, защото бях млад и глупав. След това, по-късно, бяха толкова много, защото все още не беше тази, която истински желаех. Пък и, Господ ми е свидетел, ти не ми даваше никакви надежди… И аз продължавах да търся. Ах, ти, ти! Валънтайн, ти си тази, която винаги съм желаел, винаги ще желая. Боже, защо бях толкова сляп? Просто не разбирам, по дяволите, трябваше да те целуна още първия път, когато имах възможност, още в Ню Йорк, и щях да спестя петгодишното ни лутане в кръг. И онази кавга — аз просто ревнувах — адски те ревнувах. Не се ли досети?

— Защо не ме целуна, тогава в Ню Йорк?

— Мисля, че малко се страхувах от теб. Боях се да не те изплаша, да не те загубя, а не исках.

— И все още ли се страхуваш? — В гласа й звучеше тънка ирония. Изненадана от мощната вълна на щастие, Валънтайн все пак успя да се пошегува с мъжа, когато обичаше от първия миг, щом го видя, но отказваше да признае, че обича. Беше прекалено горда и твърде своенравна, за да се бори за него.

— О, ти… Той я прегърна тромаво, почти срамежливо, и най-сетне за първи път целуна устните, които така добре познаваше. Най-после, помисли си той, земята на изгубеното щастие.

След минута тя леко се отдръпна назад.

— Прав си, Елиът, наистина пътят щеше да бъде по-кратък.

Неудържимо пламенно тя прекара ръце по цялото му лице, докосвайки най-сетне плътта, за която от толкова време до болка копнееше. Разбърка косата му, галеше го, потънала в забрава, утолявайки една страст, възпирана твърде дълго. Щастлива, примижа с очи, докато опознаваше отблизо тялото му, мириса му.

— Ах, ти голямо, глупаво създание, толкова дълго да чакаш! Искам така да те раздрусам, че зъбите ти да се разтракат. Само че си ми малко голям.

— Не само аз съм виновен — запротестира той. — От месеци си недостижима, дори и да исках, не можех да се добера до теб.

— Това обаче никога няма със сигурност да разберем, нали? И по-рано можеше да ме целунеш, глупчо. Но във всеки случай, не се опитвай да се оправдаваш. Имам намерение дълго, дълго да не те изпускам! Никога нейна заплаха не бе звучала така тържествуващо.

— Докато двамата сме живи.

— Поне дотогава.

Навън започваше да се смрачава и в стаята светеше само една лампа върху двойното бюро. Спайдър започна да разкопчава бялата й роба, но сръчните му иначе пръсти така дълго се забавиха с копчетата, че тя трябваше да му помогне. Въпреки целия си опит и двамата бяха необикновено непохватни, сякаш за първи път извършваха тези движения. И все пак всеки жест им се струваше неповторим. Когато най-сетне останаха голи, легнали на кожения диван, Спайдър си помисли, че никога не е виждал такава цялост, такава върховна хармония. Малките й стегнати гърди бяха също тъй жизнени и дръзки като милото й изражение. Валънтайн, обладана преди миг от невъздържана страст, сега лежеше неподвижна, докато той разглеждаше голото й тяло, което сякаш с гордост бе изложила пред погледа му, както някоя принцеса — залога за голяма победа.

Изглеждаше прозрачно бяла до неговата загоряла плът и толкова крехка, като че чуплива, но когато помилва гърдите й, тя го обви с нежните си гъвкави ръце, придърпа го и преметна гладкото си бедро върху него, сякаш го стисна в капан.