Александра Потър: Любовен пасианс

Мъжът приличаше на Спенсър.

Не точно, разбира се, не можеше да се мери по привлекателност с него, но имаше нещо в този мъж. Същата атлетична фигура, същият костюм, същата походка, същата кола. Дори същото изражение.

Което беше последвано от друга смущаваща мисъл.

Грейс обърна поглед към жена му, която продължаваше да стои на вратата, наместила бебето на хълбок, докато другият малчуган стоеше в краката й. Докато Спенсър се вписваше в образа на средностатистическия уандсуъртски съпруг, тя по нищо не напомняше на средностатистическата уандсуъртска съпруга.

Което беше последвано от трета смущаваща мисъл.

За да бъдем откровени, Грейс не искаше да прилича на такава.

О, боже. Обзе я уплаха. Какво означаваше това?

Защо никога не се беше замисляла за това Досега? Как така три години и половина се беше разминавала с тези хора, беше им кимала за поздрав, беше разменяла с тях учтиви забележки за времето, без да намира в това нищо смущаващо, а сега ни в клин, ни в ръкав да се почувства като излязла от „Степфордските съпруги“?

— Знам, че бяха само пет минути, но ще ни съсипят цялото пътуване. — Изоставила поръчването на паеля на развален испански, Маги бърбореше оживено.

Но Грейс не я слушаше. Не за първи път се улавяше да се пита как така се беше озовала в квартала на дребнобуржоазното охолство. Апартаментът на Спенсър й харесваше, беше голям и комфортен и представителен, но понякога й домъчняваше за стария й малък, претъпкан с вещи апартамент в Камдън. За пъстрия мултикултурен квартал, за смесицата от китайски ресторанти, индийски закусвални, тай кафенета, судански гостилници, оживените реге барове, пъстроцветния пазар, графитите, боклуците, амалгамата от млади и стари. Изобилието от неон и пълната липса на ризи в пастелни цветове…

— Само няколко секунди забавяне и попадаш в час пик. Не смея да си помисля какво ще бъде задръстването по проклетия мост, ще бъде истински кошмар…

Грейс прие подходящото сконфузено изражение и се заслуша в „пътнотранспортната реч“ на Маги, както я наричаше тя. Знаеше я наизуст, понеже я слушаше всяка сутрин. И почти веднага изключи отново, гласът на приятелката й избледня, а Грейс потъна в съзерцание на гледката през прозореца, като се замисли за Спенсър.

Той й предложи преди две години. Беше паметно събитие, но не заради романтиката, а заради своята прозаичност. Както с повечето събития, които трябва да бъдат значими — раздялата с девствеността, изпушването на първата цигара, откриването на йога, — Грей се беше научила през годините, че под гнета на очакването, реалността се оказваше някак разочароваща.

Да вземем предложението за женитба. Бяха я въвели в заблудата, че то включваше падане на коляно, сълзи на радост, аплодисменти от страна на келнерите.

Нито за миг през своите двайсет и девет блажени години Грейс не си бе представяла дъждовна вечер през седмицата, в която тя се щура из кухнята и приготвя вечерята — е, ако не я готвеше, то поне я разопаковаше от кутиите и фолиото, — докато Спенсър, който тъкмо се беше прибрал от работа, ровеше в чекмеджето за прибори, сред химикалки, менюта за поръчване на готова храна, свредели и всякакви други боклуци, които някак се бяха озовали там, опитвайки се да изкопае тирбушон, за да отвори бутилка червено вино.

Обичайните неща, които правят хората, когато не обсъждат предложения за обвързване.

Които и Грейс правеше, докато насред разговора за това какъв сватбен подарък да купят за сестра му — „Защо да не й вземем от онези седалки за тоалетна, с плуващи раковини и рибки?“, — Спенсър беше притихнал, замислен, като че ли идеята за седалката с рибки и мидички му беше харесала, и отвърна: „Защо не се оженим?“ В този момент микровълновата фурна звънна, за да им съобщи, че филето от треска е готово.

Е, предложението не се вписваше в представата за романтика, но последвалите поздравления, картички и традиционното посещение на „Тифани“ компенсираха донякъде ситуацията. Не беше важно как й беше предложил, утешаваше се Грейс, докато показваше развълнувана четвъртития диамант в платинен обков на възхитените си приятелки, важното е, че й беше предложил. Да се омъжи за него. Да прекара живота си с него.

Да му стане жена.

Грейс не съжаляваше за решението си. Въпреки приказките за независимост, равенство и еманципация на жените, въпреки че си отваряше вратите сама и държеше да си делят сметката в ресторанта, въпреки че боравеше умело с всякакви железарски инструменти, но не можеше да оглади дреха без да я стопи до неузнаваемост, въпреки че винаги се заявяваше в документите като „госпожица“, дълбоко в себе си Грейс беше романтично момиче.