Сара Алън - Градина на желанията

Нямаше сили да разговаря със сестра си, която издигаше помежду им преграда, затова отпи от кафето и с изненада откри, че е с канела, както го приготвяше баба Уейвърли. Искаше й се да го изпие, но ръката й се разтрепери и тя остави чашата.

Умираше за сън. Грижеше се Бей да спи поне по няколко часа, обаче самата тя бе прекалено изплашена, да не би да ги преследват, затова си позволяваше да подремне само на паркингите пред магазините от веригата „Уол Март“ край магистралата. Струваше й се, че още се взира в безкрайното асфалтирано платно, още чувстваше вибрацията в костите си. По време на пътуването, продължило десет дни, двете с малката оцеляваха само с храната, която беше изнесла тайно — бял хляб, евтино фъстъчено масло с противен вкус и още по-противни солени бисквити, които се разпадаха при докосване. Не беше сигурна още колко ще издържи, преди истерично да се разридае. Едва изчака Бей да привърши закуската и промърмори:

— Хайде, слънчице, ще те заведа да полегнеш.

— Застлах леглата с новите чаршафи, които ми донесе Иванел — отбеляза Клеър.

— Коя стая?

— Знаеш къде е твоята стая. Бей може да спи в предишната ми спалня, аз сега съм в стаята на баба — отговори Клеър, без да се обърне, и заизважда от шкафовете големи кутии с брашно и захар.

Сидни поведе Бей право към стълбището, без да се оглежда — от безсънието й се виеше свят, освен това не искаше да види другите промени.

Дъщеричката й затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и се заливаше от смях.

„Струваше си! — каза си Сидни. — Струваше си да рискувам, за да видя детето си толкова щастливо.“

Първо заведе дъщеря си в предишната стая на Клеър. Обзавеждането беше различно, мебелите не си подхождаха. Тук беше масичката за шев, донесена от всекидневната на долния етаж, леглото бе пренесено от спалнята на баба им. Бей изтича до прозореца и възкликна:

— Харесвам я тази стая!

— С леля ти Клеър с часове стояхме до прозореца и гледахме градината. Можеш да спиш при мен, ако искаш. Стаята ми гледа към синята къща в съседство.

— Ще видя.

— Ще започна да внасям багажа. Ела с мен.

Бей умоляващо я изгледа:

— Може ли да остана тук?

Сидни беше прекалено уморена да спори, затова каза:

— Не мърдай от тук. По-късно заедно ще разгледаме всичко.

Само че вместо да се върне при колата и да свали кашоните и саковете, тя отиде в предишната си стая. Като малка често се затваряше тук, понякога си представяше, че злата й сестра я е хвърлила в тъмница като в някоя приказка. Цели две години криеше под леглото си въже, усукано от чаршафите си, за да се спусне през прозореца, когато мама се върне да я спаси. Само че като поотрасна и помъдря, тя разбра, че това няма да се случи. Разбра още, че родителката й е постъпила правилно, като е запрашила в неизвестна посока. Самата тя нямаше търпение да се махне от градчето и да последва в колежа гаджето си Хънтър Джон Матисън, защото щяха да са влюбени един в друг до края на живота си, пък и дори да се върнеха в Баскъм, нямаше да е проблем, понеже той не се държеше с нея като с жена от семейство Уейвърли. Само дето накрая се промени.

Тя въздъхна и с благоговение прекрачи прага, сякаш влизаше в храм, изпълнен със спомени от миналото. Леглото и скринът си бяха на същите места. На рамката на голямото огледало още стояха стикерите, които беше залепила навремето. Отвори дрешника и видя кашони, пълни със спално бельо, изгризано от мишките. Стаята обаче не изглеждаше запусната. Нямаше нито прашинка, долавяше се позната миризма на карамфил и кедър. Клеър я беше поддържала, не я беше превърнала в дневна, нито в склад за ненужни вещи и мебели.

Сякаш нещо се пречупи в нея.

Седна на леглото и зарида, като затискаше с длан устата си, за да не я чуе Бей, която тихо си тананикаше в съседната стая.

Десет дни непрекъснато пътуване.

Жадуваше да се изкъпе.

Клеър се беше разхубавила и променила.

Баба Уейвърли си беше отишла.

На Бей й харесваше тук, но тя още не знаеше какво означава да си от фамилията Уейвърли.

Какво ли правеше Дейвид?

Дали не беше оставила следи, по които той отново да я открие?

Толкова много неща се бяха променили, но стаята й беше точно както я бе оставила.

Пропълзя до възглавницата и се сви на кълбо. След секунди спеше непробудно.

Мъжките задници сами по себе си бяха като произведения на изкуството. Приятно бе да ги съзерцаваш.

Младежите, които бягаха по университетската писта, бяха прекалено жизнени и бързи и ако Иванел изпиташе необходимостта да им даде нещо, никога нямаше да ги догони. Подаръците сякаш го знаеха и не й се натрапваха през учебната година. През лятото обаче пистата се използваше от по-възрастни хора и понякога нещо я подтикваше да им връчи пакетчета, съдържащи шишенца с кетчуп и пинсети. Веднъж подари на една старица буркан с акациев мед. „Летните“ бегачи я смятаха за чешит и се споглеждаха зад гърба й.