Сара Алън - Градина на желанията

Солидната метална ограда беше като на готическо гробище, на места храстите бяха високи почти метър и сякаш напълно изолираха градината от околния свят. Увивните растения бяха пропълзели и върху портата, а ключалката бе таен отвор, който само малцина можеха да намерят.

Тя ги забеляза още щом влезе.

Сред дивите моркови надничаха мънички листенца бръшлян.

Бръшлян в градината.

Появил се през нощта.

Градината й подсказваше, че нещо се опитва да влезе — нещо, което наглед бе красиво и безобидно, но щеше да завземе цялата територия, ако му се удадеше възможност.

Клеър изскубна бръшляна и задълба в пръстта да извади корените. След миг забеляза мъхнато стъбло, увито около люляков храст, и запълзя към него.

Толкова бе улисана на влизане, че забрави да затвори градинската порта, ето защо след около половин час изненадано вдигна глава, като чу стъпки по чакълената пътека, виеща се около цветята.

Видя Тейлър, който носеше кашонче и смаяно се озърташе, сякаш беше попаднал в омагьосана градина. Тук всичко цъфтеше едновременно дори през сезони, когато цветята спяха. Той ненадейно спря, когато зърна Клеър, коленичила под люляковия храст. Втренчи се в нея, все едно напрягаше очи да я различи в сумрака.

— Аз съм Тейлър Хюс — промърмори, сякаш тя не би го познала. — Съседът ви.

Клеър кимна:

— Помня ви.

Той се приближи до нея, клекна и остави на земята кашончето:

— Ябълки. Паднаха през оградата. Сигурно са поне дузина. Не знам дали ги използвате, но за всеки случай ги донесох. Позвъних на вратата, обаче никой не ми отвори.

Клеър придърпа кашончето:

— Не ги използвам, но все пак благодаря. Не обичате ли ябълки?

Тейлър поклати глава:

— Не особено. Нямам представа как са паднали в двора ми. Дървото е прекалено далеч.

Не спомена да е имал видение и Клеър изпита облекчение. Вероятно не беше изял нито една ябълка.

— Сигурно вятърът ги е отнесъл — измънка тя.

— Направи ми впечатление, че по ябълковите дървета в кампуса няма плодове по това време на годината.

— Това тук цъфти зиме и дава плод през пролетта и лятото.

— Невероятно — промърмори Тейлър.

Тя се извърна да погледне дървото в дъното на градината. Не беше много високо, но клоните му бяха разперени като ръце на балерина, стиснали ябълките в дланите си. На места сивкавата дървесна кора бе набръчкана и позеленяла. Само на това място в градината растеше трева — заобикаляше дървото и макар да бе доста висока, не стигаше до клоните, сякаш му оставяше място да диша спокойно.

Клеър не знаеше причината, но от време на време дървото наистина хвърляше ябълки, като че ли да разнообрази скучното си ежедневие. Като малка спеше в стая с изглед към двора. През лятото нощем не затваряше прозореца и често сутрин намираше на пода една-две ябълки.

Тя строго го изгледа. Понякога това помагаше и дървото преставаше да върши бели.

— Най-обикновена ябълка — отсече, приведе се към люляковия храст и отново заизтръгва бръшляна.

Тейлър пъхна ръце в джобовете си и безмълвно впери поглед в нея. Клеър бе свикнала да работи сама в градината и едва сега осъзна, че й е липсвало човешко присъствие. Спомни си как помагаше на баба си. Градинарството не би трябвало да е самотно занимание.

Най-сетне Тейлър наруши мълчанието:

— Отдавна ли живеете в Баскъм?

— Почти през целия си живот.

— Почти ли?

— Родът ми е местен. Майка ми е родена в градчето, известно време е живяла другаде, но се върна заедно с мен, когато бях на шест. Оттогава съм тук.

— Значи сте местна.

Клеър се вцепени. Как бе възможно? Как го бе сторил само с три думички? Току-що й беше казал тъкмо това, което тя копнееше да чуе. Домогваше се до нея, без да подозира какво прави. Той беше бръшлянът, нали? Много бавно извърна глава и погледна върлинестия мъж с грубовато лице и прекрасни кафяви очи.

— Да — прошепна едва чуто.

— А кои са гостите ви?

Едва след секунда тя осъзна смисъла на думите му:

— Гости ли? Не очаквам гости.

— Видях как пред къщата ви спря кола, пълна с кашони и сакове. Реших, че някой се преселва у вас.

— Странно. — Клеър се изправи и свали ръкавиците. Обърна се и излезе от градината, но първо се увери, че Тейлър я следва. Не смееше да го остави сам при дървото въпреки твърдението му, че не обича ябълки. Измина алеята, заобикаляща къщата, и спря като ударена от гръм до магнолията в двора. Тейлър застана зад нея и я хвана за раменете, сякаш бе усетил, че краката й се подкосяват.