Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

– Не е толкова просто. Как се казваш?

– Махайте се от къщата ми.

– Шт. Ще те чуят.

В този момент човекът вдига фенера нагоре и виждам лицето му. Тъмни очи като моите. Той оставя нещо пред мен – шоколад. Вече съм изяла целия запас в мазето; това беше успокоението ми през първите дни, единственото ми ядене и сега нямам никакъв шоколад; четох някъде, че шоколадът успява да излъже тялото ти и се чувстваш обичан. Понякога, когато гледах Мойра, се чувствах точно така – лекота, гъдел, добро настроение, примесено със спокойствие. Изпитвам същото чувство, когато я сънувам, докато се събудя и си спомня, че светът, който познавах, е изчезнал и хората, които обичах, ги няма.

Правилото да не се взимат сладкиши от непознати просто вече не важи, затова протягам ръка и посочвам към пода с върха на ножицата, с което му показвам, че трябва да сложи шоколада долу, което той прави. Аз го грабвам и го слагам в джоба си.

– Имах дете – казва нежно той. – Постоянно се караха с майка й, че яде много сладко.

Чудя се защо той говори за това сега. Изглежда толкова маловажно.

Бръчките около очите на човека се засилват.

– Къде е семейството ти?

Аз продължавам да се взирам в него и се старая да не си спомням техните усмихнати лица на снимката под възглавницата ми. (На снимката майка ми държи Венис, а аз съм сложила Аргос в скута си в същата поза, важно надул гърди, защото е изправен. Баща ми ни е прегърнал всички и гордо примигва в камерата, сякаш за да каже: „Това е моето прекрасно семейство. Моето.” – Не мисли за това сега, Пен .) Прехапвам устни и усещам как полумесецът на зъбите ми почти пробива кожата.

– Почти всички са мъртви.

– Навсякъде? – питам аз. Не исках да показвам толкова много... какво?... ужас? уязвимост? – но така стана.

– Може да е само в САЩ.

Само?

– Или повече.

Стомахът ми се свива. Тогава защо аз съм тук? И той? Искам да го попитам, но нямам глас.

– Трябва да се махнеш. Те знаят, че си тук.

Кой? Кои са тези хора?

Нещо горе се счупи. Голямото огледало над камината? Семейната снимка в рамка със стъкло? Една от картините на майка ми? А може би са само ударите на сърцето ми.

– Можеш ли да караш кола? – пита човекът.

Поклащам глава, не. Упражнявала съм се съвсем малко и не се справях много добре.

– Може би е време за ускорен курс. Не буквално. – Изглежда се опитва да се усмихне, но всъщност само устните му потрепват. Изважда връвчица с ключ на нея. – Навън има един ван. Дизел. Може да се кара с растително масло. Ще те измъкна оттук. Вземи вана. Той е зареден с храна и вода. Не е нужно повече да си цапаме ръцете с кръв.

– Това е моята къща – казвам аз. Но този път шепна. Следвам нареждането му, сякаш му имам доверие. В този момент вече знам, че крещенето няма да ми помогне.

– Защо? Защото си тук? Защото семейството ти я притежава? Вече никой нищо не притежава – казва той с твърд глас.

– Защо да ти вярвам? – питам аз.

Той вдига очи нагоре, където другите мъже тропат и крещят. Изплюва се в ъгъла на мазето.

– Има ли наоколо някой друг, на когото можеш да вярваш? – После ме поглежда и казва с по-мек глас: – Аз започнах да викам на двора, за да те предупредя, ако още си тук.

– Мърк? Къде си? Откри ли прясно месо, човече?

Някой се приближава.

Човекът на име Мърк изсъсква:

– Познавах родителите ти, окей? Трябва да ги намериш. Във вана има карта, може би ще ти помогне. По-късно ще се опитам да те намеря.

– Познавал си родителите ми? Трябва да ги намериш ... Къде са те?

– Виж в колата. Там има карта. Не знам със сигурност...

Този човек може да е всякакъв, може да е луд – чувам само обещания, виждам само очи, проблясващи в мазето.

– Сега хайде да те измъкнем оттук. – Няма време за повече приказки. Той вдига голям брезентов сак и го държи над мен: – Влизай вътре! – Но аз размахвам ножицата, грабвам ключа от ръката му и хуквам нагоре по стълбите.

Картината, изобразяваща мен, Мойра и Ноуи като трите грации, е паднала на пода, а някой е разрязал с нож платното там, където са гърдите ми, сякаш за да ни изтръгне сърцето.

Изхвърчавам покрай дебелото червендалесто тромаво зомби на стълбите. Бузите му се издуват и гърчат така, сякаш вътре има живи плъхове. Аз притичвам през моята къща – където някога живееше любовта, а сега има само гниди и дебне смъртта – и излизам в мрака навън.

Във въздуха се вихри пепел и всичко е покрито със сива мазилка, която се сипе далеч в морето. Постоянно се повтаряше, че глобалното затопляне няма да ни убие, че това са само заплахи на фанатици, че не е необходимо да правим промени. Но всяка година имаше повече земетресения, и наводнения, и урагани, и пожари – всички стихии, изразяващи нарушения баланс в света. Всяка година температурата се повишаваше и ледовете се топяха и никой не нравеше нищо. Моята розова къща – която вече не е моя – се издига на ръба на нищото като розата на Салвадор Дали в сюрреалистичния пустинен пейзаж. Спъвам се в нещо, което прилича на неоново синя маратонка, но когато я ритвам напред в калта, виждам, че в нея има нещо отрязано и приличащо на човешка част. Някъде дълбоко от съзнанието ми изниква съобщение по новините за крака в обувки, намерени край бреговете на Британска Колумбия, последният миналата година. Предполагаше се, че е дело на сериен убиец, но се оказа, че са крака на удавници, чийто безумно здрави обувки не са успели да се разложат.