Франческа Блок: Любов по време на глобално затопляне

Знаех, че след време ще трябва да се разделим. Аз исках да уча история на изкуството в Нюйоркския университет, Мойра щеше да учи моден дизайн в Института за мода, развлекателна индустрия и дигитални медии, а Ноуи беше получила стипендия да следва фотография в „Пърдю”.

Понякога те оставаха да спят у нас и си правехме среднощно парти в моята стая, а аз си измислях истории, за да ги приспя – приказки, основани на митовете, които съм чела и на картините, които съм видяла. Приказки за великите герои от древността, които пътували през морета, борели се с чудовища и спасявали приятелите и любимите си. Измислях си и думи също така, които побъркваха приятелките ми. („Фавънство”, Пенелопи? Сериозно?“) Понякога превръщах Одисей, Еней и Ахил в героини. Приятелките ми харесваха тази промяна, макар че на мен не ми беше много лесно, защото в оригиналните истории се говори главно за мъже, а жените са или много пасивни, или жестоки.

Мойра, Ноуи и аз лежахме заедно, а дългите ни крака се преплитаха в съня ни. Сутрин слънчевите лъчи проникваха през клоните на дърветата и огряваха лицата им като ято пеперуди, а аз гледах приятелките си, докато сънуваха, и се чудех дали разказите ми имат роля в сънищата им.

Пеперудата е първият признак за живот, който виждам след Земетръса. Lepidoptera е научното й име. Тя е кацнала на перваза на прозореца ми и почти не мърда оранжевите си криле – набраздени с черни жилки като в сложен стъклопис. Иска ми се да я разгледам под микроскоп, роговото хоботче и миниатюрните люспички по крилете. Майка ми правеше колажи с пеперуди и имаше татуировка по свой дизайн на гърба си – четири пеперуди с намаляващ размер, представляващи нашето семейство. Искам тази да прелети вътре при мен. Въздухът навън е пепелив и мирише на пушек и разлагащ се боклук. В стаята ми не е много по-добре, но поне ще има подслон. Самотната орхидея, която родителите ми ми подариха на шестнайсетия ми рожден ден представлява само едно крехко стъбло в саксия с кал, но аз все пак я поставям на прозореца.

Пеперудата не помръдва.

– Умираш ли? – питам я аз.

Мисля, че умира.

Защо сме тук – само ние и никой друг? Това спасение ли е или е най-лошото наказание?

Днес пеперудата все още е жива, само че от крилото й липсва парченце. Сигурна съм, че ще умре след няколко минути, най-много след час, но по-късно през деня тя още се държи. Чудя се как може да е толкова упорита; аз щях отдавна да съм се предала.

Но може би тя има причина да живее, нещо или някой, които иска да види.

Аз бих чакала завинаги, за да видя родителите си и Венис, Мойра, Ноуи и Аргос, но шансовете те да се върнат тук вероятно са толкова малки, колкото на пеперудата да й порасне ново крило и да отлети. Все пак мен много ме е страх и не смея да изляза да ги търся.

По-късно същия ден осакатената пеперуда излита в сивото небе и се чудя дали тя се опитва да ми каже нещо, което не съм готова или не искам да знам.

Вече са минали шейсет и осем дни, половината от сто и двайсетте консерви с храна, които моят предчувстващ настъпването на бедствие баща остави за четиричленното си семейство, са свършили, а три четвърти от бутилираната вода е изразходвана, въпреки пестеливото ми разпределяне.

Мъжете идват, когато спя. Събуждам се и чувам, че са навън в тъмнината, крещят, смеят се и първата ми мисъл е: Някой е дошъл! Да ме спаси!

После един глас изкрещява:

– Къщичката на Оувърланд? Не е лоша. Издържала е на проклетата буря.

Оувърланд! Баща ми.

– Като проклетия Ноев ковчег. Мислиш ли, че все още е тук?

– Човек никога не знае. Ако не той, може семейството му да е тук. Чувал съм, че жена му и дъщеря му били секси.

– Всяко същество от женски пол с крака точно сега на мен би ми се сторило секси.

– Ти би приел всичко с крака, живо или мъртво.

– Разкарай се.

Чувствам се така, както се чувствах в кошмарите си като дете, при които се превръщах в гигант, крайниците ми изтръпваха, растяха и надебеляваха, парализирани в леглото. Имаше една картина, която бях открила като малка при моите непрекъснати търсения в албумите с репродукции на майка ми; приписваше се на един последовател на Франсиско де Гоя. Колос, от който ме побиваха тръпки и ме заболяваше стомахът, поради притегателната сила на нещо, което не ми беше съвсем разрешено да видя. Картината изобразява брадат гигант, извисяващ се в буреносни облаци над сцената с бягащи хора и животни, който се е обърнал към наблюдателя, а главата му се скрива в тъмнината. Ето в това се превръщах в сънищата си – в гигант. Но огромните размери не ми даваха сила; аз умирах от тях.