Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Но сега всичко това е приказно, и далечно, и странно като митовете, които навремето баща ми ми разказваше за заспиване. Корабокрушенията и битките, вещиците и чудовищата, гигантите и боговете, са също толкова неправдоподобни, колкото случилото се.

Защото, когато си наложа да стана от леглото, без никой да ми заповядва, да сляза долу несресана (майка ми не би имала нищо против; така е по-безопасно, ако ме открие някой мародер), пасторалната сцена на закусващото семейство няма да съществува. Къщата ще е разбита и празна, морето ще е заляло двора, кварталът ще е потънал под водата, училището – ако и изобщо се осмеля да стигна до там – ще е срутено под останките от бодлива тел, тухли и мазилка. Градът, наречен ангелски, докъдето стига погледът, ще е ад. Мазето с консерви и бутилирана вода, заредено от баща ми, показал повече предвидливост от останалите, ще ме поддържа още един ден, през който не желая да преживявам, освен за да дочакам завръщането на семейството ми.

Петдесет и три чертички на стената. Ако светът все "ще съществуваше, нямаше ли някой да е дошъл досега?

Като умрялата орхидея до леглото ми, аз все още съм сама.

Ноуи обичаше да се шегува, че ще основем група, която ще се нарича Ангелите на Апокалипсиса. Струваше ми се глупаво, защото само Ноуи можеше да свири на някакъв инструмент – на барабан. Мойра обичаше да пее и изглеждаше страхотно, като пееше, само че не я биваше много. Но ние бяхме три, а доколкото знаех, ангелите на апокалипсиса са четири. Обаче Ноуи притежаваше тишърти, на гърба на които имаше фотощампа с криле, а името на „бандата” беше отпред.

Те двете с Мойра ходеха с тях до мола в Санта Моника. Аз се притеснявах и не носех моята.

Докато Мойра пробваше рокли, аз се облягах на перилата и гледах хората и магазините долу, като си представях какво би било, ако човек падне оттам и умре. Молът, с неговите мазни миризми и лабиринт от сребристи ескалатори, които не водят до винаги ме караше да се чувствам гладна и изморена, сякаш имах нужда от нещо, което никога не мога да имам. Предпочитах да съм си вкъщи и да чета за разтапящите се часовници във френския сюрреализъм или за мрачните изпити лица в германския експресионизъм.

Едно момче от нашето училище, Кори еди-кой си, висеше в залата със закусвалните и ни попита дали искаме да се дрогираме с него. Аз не исках, не заради тревата – при няколкото случаи, когато я опитах, тя ми хареса – но защото исках да съм с приятелките си без прекъсване. Кори беше русокос и атлетичен. Мойра приглаждаше косата си, навиваше я и я развиваше около пръстите си, а Кори отпиваше ши нейната безалкохолна напитка и я молеше да му попее малко, тъй като все пак е член на банда, нали така? Аз почти се разплаках и после се преструвах, че нещо ми е влязло в окото, като се опитвах да се концентрирам, за да не размажа очната си линия.

Отидохме до дома на Кори и пушихме в дневната им, докато майка му се върна, а ние избягахме през прозореца.

– Толкова е секси – каза Мойра по-късно.

Гледах я, легнала на леглото ми, гледах луничките й и косата й с цвят на рози, гледах очите й като пъстър малахит и стомахът ми се сви по причина, която все още не разбирах. Просто знаех, че изобщо не искам тя до говори за този Кори.

Ноуи седеше на пода с кръстосани крака и на врата й висеше фотоапарат. Те двете с Мойра предпочитаха да бъдат в моята къща, а не в своите. (Родителите на Мойра винаги работеха; майката на Ноуи пиеше и крещеше), затова в повечето случаи майка ми ги канеше на вечеря. Ние й помагахме в кухнята, правехме сложна паеля, буябес или лазаня с пресни подправки, месо и продукти от неделния фермерски пазар. Венис се оплакваше, че вкъщи има твърде много момичета, но ги гледаше с широко отворени, пълни с възхищение очи, а те го разпитваха за последното му увлечение – картички на баскетболисти, видеоигри или футболни сезони. Майка ми ни рисуваше с приятелките ми като трите грации на Ботичели, хванати за ръце, танцуващи в кръг, почти като в оригинала, ако се изключат джинсите и памучните блузки. Само Мойра обичаше да позира, докато ние с Ноуи участвахме единствено за да доставим удоволствие на мама. Освен това нейните картини бяха невероятни – призрачни, но също толкова живи – и ние се чудехме дали един ден картините, изобразяващи нас трите, няма да бъдат в някой музей и така да останем свързани завинаги.