Франческа Блок: Любов по време на глобално затопляне

И в това се превърнах отново, когато чух мъжете на двора.

Не можех да помръдна.

Чукане на вратата. За момент очаквах Аргос да излае, моето малко комплексирано куче, което си мисли, че може да ме защити от всичко. Но и него го няма. Няма кой да ме защити. Баща ми напълни мазето с всички тези консерви с риба тон, боб, анемично бледи зеленчуци и неоново светли плодове, с всичката тази вода, но колкото и да говореше за конспирации и опасности, майка ми не му позволи да си вземе оръжие.

Неведнъж слушах как родителите ми спорят по въпроса, след като баща ми остана без работа – той твърдеше, че не сме в безопасност, че трябва да се защитим, а тя му казваше да отиде на психиатър. Тази идея да носи оръжие не беше в характера на баща ми. Родителите ми бяха съвременни хипита, вярваха в любовта и мира, никога не си представяха свят, в който семейството и приятелите могат да изчезнат, а непознати мъже да идват нощем и да чукат по вратата ти.

И да ти чупят прозорците.

Звукът от счупено стъкло ме изкарва от транса с гиганта. Скачам от леглото. През прозорците виждам неясни, залитащи фигури в парцаливи дрехи да обграждат къщата от двете страни и да стоят на ивицата земя, която не е залята от морска вода; няма начин да успея да мина покрай тях. В огледалото на дрешника си, осветено от фенерчетата в двора, виждам бледо, кльощаво момиче с подпухнали очи, плоски гърди и мръсни метна по бузите и брадичката. Само дългата до кръста коса под старата бейзболна шапка на брат й я издават.

Грабвам една ножица в пластмасов калъф – оръжие или средство за дегизация – и слизам по задните стълби към мазето.

Забелязвам, че ръцете ми са спокойни; не треперят, докато отварям вратата с ключа, който стои в ключалката, и после го слагам в джоба си. Спокойните ми ръце ме плашат от дистанция, сякаш гледам някакъв филм и се тревожа за главната героиня; ръцете й показват не че е смела, а че не се страхува да умре, че вече се отказала от толкова много неща.

Мазето е тъмно и мирише на мухъл и влага. По стената са наредени консерви и бутилки. Масата с инструментите на баща ми е тук. Той ги използваше все по-често и по-често, след като изгуби работата си в лабораторията, за да не мисли за друго. Спомням си, че работеше с часове, правеше куклени къщички със столчета от клонки и сервизи от жълъди — нещо съвсем различно от научните изследвания, с които се занимаваше. На масата стои недовършена къщичка. Направена е от огънати върбови клонки и има тръстиков покрив. Толкова е деликатна. Някой голям човек може да я смачка в ръката си.

Чувам гласове от стаите горе; натрапниците са навсякъде. Краката им тропат по дървения под. Още чупене на стъкла. Някой се смее толкова гръмогласно, че въздухът се тресе.

Все още държа ножицата, насочена напред, сякаш мога да нараня някого с нея. Жалка гледка. Няма да пробода никого. Макар и да не се страхувам да умра, осъзнавам, че се страхувам да се бия. Свалям бейзболната шапка на брат ми, насочвам ножицата към главата си и си отрязвам косата.

Седя в тъмното мазе на един стар матрак и прокарвам ръка по черепа си. Усещам, че главата ми е малка и чуплива. Като играчка за гигант. Слагам отново шапката на Венис.

Пенелопи Оувърланд, която имаше любящ баща, майка и брат, две първи приятелки и вярно куче, къща и град, но никога не се чувстваше напълно в безопасност? Няма я. Пен седи тук на матрака, сама и обладана от страх.

Не им отнема много време да ме открият. Светлината под рамката на вратата. Вратата се тресе на пантите – звук от отвертка в ключалката – и тя е отворена. Здраво стискам дръжката на ножицата.

Суичърът на мъжа е покрит със сажди и не мога да видя лицето му под качулката. Фенерът му ме заслепява.

Взирам се в него и държа ножицата пред себе си. В останалата част на къщата чувам как другите мъже се разхождат и крещят. Не след дълго и те ще слязат долу. Няма друг път за бягство освен през широките плещи на мъжа.

Трябва да избягам. Но къде мога да отида?

– Какво е това? – прошепва той, навежда се и протяга ръка. – Какво имаш тук долу? – Мести фенера от лицето ми и оглежда стените на мазето.

Рафтове, заредени с консерви, вода. Намаляващите ми запаси. Той и другите мъже ще вземат всичко. Кой знае какво още ще вземат. Кой от тях крещеше на двора? Чух, че жена му и дъщеря му са секси.

– Мое е – казвам аз с колкото мога по-плътен глас. Всички вие трябва да се махате. – Звучи глупаво и така, сякаш всеки момент ще се разплача.

Той клати глава и слага пръст на устните си.