Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Стаята се тресеше и си помислих, че знам от какво, защото съм родена в град, построен на разломни линии. Всички винаги се страхуваха, че нещо подобно ще се случи. Но никога не сме си представяли, че ще бъде с такава сила и магнитуд.

Извиках Венис, най-красивото, най-умното, най-сладкото (а той би искал да добавя и най-атлетичното) момче на света.

– Идвам! Добре ли си?

Представих си, че грациозното му тяло е затрупано под дъски и стъкла, но когато стигнах до него, той просто се беше свил на леглото в стаята, облепена с карта на света, и носеше бейзболната шапка, с която настояваше да спи (въпреки твърдата козирка), толкова силно трепереше, че не можех да го задържа в ръцете си. Влезе баща ми и го пое от мен. Краката на брат ми, обути в окъсяла пижама, висяха безпомощно. Лицето му беше заровено във врата на баща ми. Венис плачеше за падналата си шапка. Аз взех кучето ни Аргос и всички затичахме надолу по стълбите. Майка ми също беше там и плачеше. Хвана ме и усетих сърцето й през бялата памучна нощница, което биеше като обезумяла пеперуда. Излязохме на двора. Небето изглеждаше черно и мъртво без уличното осветление и сините коледни лампички, които красяха къщата ни. Чувах как вълните на океана се разбиват наблизо, все по-близо, все по-близо. Светът се отдръпваше от нас.

Високата акация на двора скърцаше и пъшкаше, а после настъпи затишие пред буря. Баща ми ни издърпа назад и гледахме как дървото се срутва, а листата и клоните му тръпнат по земята. Моето дърво, дървото, което бях окичвала с приказни златни лампички, където давах балове за мечета и кукли, дървото, сред чиито обсипани с розови цветове клони баща ми беше изградил платформа и дървена къща с въжена стълба. Там отивах аз да чета книги за история на изкуството и митология и да избягам от света, който сега исках единствено да спася.

Държах Аргос, но той се изплъзна, скочи на земята и побягна към голямата розова къща, обрасла с грамофончета и електрически кабели със стъклени крушки. Пищях и го виках, а майка ми се опитваше да ме задържи, но аз вече тичах. Бях вътре.

Подът беше покрит със счупено стъкло от падналите коледни украшения и семейни снимки. (Висок мъж с разрошена пясъчна на цвят коса и обгорели от слънцето сръчни ръце, секси мургава жена със сиви очи, безлична тийнейджърка, изумително красиво момче и куче, което беше смесица от толкова много различни породи (че не можеше да не се засмееш, когато го погледнеш). Бях боса. Нахлузих велурените ботушки от агнешка кожа на майка ми до вратата и тръгнах по счупените стъкла, като виках кучето си. То лаеше и ръмжеше по някакъв невидим призрак; лапите му кървяха. Вдигнах го и кръвта се стече по краката ми.

Обърнах се да отворя вратата, но от стъклената преграда към мен се спусна водна стена и аз вдигнах ръце, сякаш да я спра, сякаш да разцепя вълната.

И после паднах.

Това е всичко, което си спомням от последния ден на предишния си живот.

Когато се събудя сутрин – с бейзболната шапка на Венис до мен и снимка на семейството ми под възглавницата – и усетя как розовата ръка на зората гали лицето ми, понякога забравям, че майка ми и баща ми, Венис и Аргос ги няма, че най-добрите ми приятелки Мойра и Ноуи също ги няма. Забравям, че съм сама тук в тази къща, а морето плиска мастилените си лилаво-черни вълни под прозореца ми, където едно време беше останалата част от моя град, сега изгубен далеч отвъд хоризонта. Дори и зората е рядко явление, защото обикновено небето е покрито с плътен дим и не се вижда изгревът на слънцето.

Когато нивото на водата спадна и излязох навън, първото нещо, което видях, беше почернял от дим въздух и купища развалини на местата, където преди имаше къщи. После забелязах гигантския грозен клоун със синя балетна пачка; преди той водеше празненствата в квартал Венис, а сега се поклащаше във водата сред банкета от стиропорни чаши и пластмасови съдове. Едната му ръка с бяла ръкавица липсваше, но и а главата му все още стояха червеният цилиндър, тумбестият нос и черната брада. Когато бях дете, при вида на този клоун изпусках сладоледа си и с писък тичах към майка си; сега той изглеждаше още по-чудовищен. Видях, че смазани автомобили са натрупани един върху друг, а улицата пред дома ни е разцепена на две и отвътре се показват вътрешностите на земята. Нищо не растеше оттам и никой не охкаше. Дърветата бяха паднали и от земята не излизаше никакъв живот, светът, докъдето стигаше погледът ми, беше безлюден.