Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Знам единствено следното: изпратена съм на път. Преди твърде много се страхувах. Твърде много се страхувах в продължение на повече от два месеца и не се осмелявах да изляза навън сред развалините, дори и ако това означаваше, че има шанс да намеря семейството си. Но сега съм на път. Мърк каза, че познава родителите ми и че може би ще успея да ги намеря.

Претърсих вана за някаква карта, но не намерих нищо. Може би Мърк е луд, но аз кой знае защо му вярвам, или поне искам да му вярвам. Все пак човекът ми даде колата, нали? Ами ако семейството ми наистина се намира някъде там? Позволявам си да си ги представя за миг. Позволявам си да видя лицата им, да падна в прегръдките им, да се почувствам защитена в нашата къща, която създаваме с прегърнатите ти тела. Ще бъдем заедно. Ще лагеруваме, ще живеем около вана, ще търсим храна. Но нямам представа колко се е променил светът, не само от Земетръса, но и от последвалите го седмици, нямам представа как ще успея да бъда толкова смела, за да намирам храна и вода, а какво остава да се справям с незнайно какви опасности.

Често пазарувахме в този магазин. Венис много обичаше да ходи там и да си купува картички с баскетболисти, видеоигри и пластмасови фигурки на екшън герои, когато беше по-малък. Винаги му се ядосвах, че си харчи парите за тези неща с надути цени, които скоро щяха да му омръзнат, но той не ме слушаше. То и аз пилеех моите месечни пари за бельо, чорапи, камизоли, слипове и горнища на пижами, които носех с джинсите през деня. Майка ми купуваше ролки тоалетна хартия и препарати за чистене, пакетчета слаб чай и коледните лампички, който слагахме през цялата година. Странно колко екзотично и приказно ми изглежда всичко това сега – да отида до магазина за тоалетна хартия с моето тогава досадно, а сега ужасно скъпоценно семейство.

Голяма рекламна табела с червена мишена се издига над сградата. Едно от малкото неща, които все още не са паднали. Има огромни дупки в асфалта на паркинга. Паркирам вана и излизам.

Порив на студен сив вятър щипе врата, гърдите и корема ми, сякаш е диво животно, което знае къде съм най-уязвима. Капки влага се лепят по кожата ми. Краката ми треперят от шофирането и от студа.

Въпреки че ванът е добре зареден, аз все пак трябва да намеря още растително масло и още храна и вода, както и лични запаси. Тръгвам към стъклената врата, където един десетметров стъклопластов човек със сомбреро пази вратата. Прилича на фигурата пред павилиона за бурито на Тихоокеанската магистрала. Но как се е преместил до тук?

Нещо е натрупано пред магазина и в началото мисля, че е боклук. Но после виждам, че това са кости – цял куп кости. Вече няма как да ги избегна; твърде близо съм, без заслона на вана. Получавам онзи световъртеж и усещане, че напускам тялото си, както когато бях десетгодишна и видяхме едно куче, ударено от кола. Сякаш не е истинско. Въпреки че дишаше, от него течеше черна кръв и баща ми излезе от колата, уви го в одеяло и го занесе при ветеринаря, където то умря. Държах очите си затворени през целия път. Тогава беше само едно куче. А тук сигурно има стотици кости. Човешки кости. Изглозгани. На главите беше останала само косата.

През счупените стъклени врати виждам рафтовете, пълни със стоки. Само стоки. Но сега стоките са важни. Те са всичко, което ме интересува. Те ще ми помогнат да оцелея, да карам колата, да стигна до вещо, до каквото и да е. Да избягам от този ужас. Затая държа очите си отворени и все още си въобразявам, че костите не са истински, минавам покрай тях и влизам вътре.

Пътеките са изпръскани с кал, по пода са се стекли тъмни ивици, които изглеждат почти неприлично. Особено в съчетание със зловонната миризма на разлагаща се плът във въздуха. Но стоките по рафтовете изглеждат непокътнати. Който е влязъл тук, не е стигнал далеч. Стъпките ми отекват по линолеума, където някога, преди един милион години, майка ми буташе пазарната количка, а вътре седеше бебето Венис и сочеше пластмасовите играчки.

Грабвам една количка, започвам да тичам и да я пълня с неща от рафтовете колкото мога по-бързо – алкохол, бинтове, тампони, тоалетна хартия, кремове против слънце, консерви с храни, бутилки с вода, растително масло... Защо магазинът още не е ограбен? Това има ли нещо общо с купчината кости пред него? Някой дебне ли тук? Охранява ли стоката? Готов да ме убие? Трябва да действам бързо и да не мисля за опасностите.

Познавам магазина добре; знам къде е всичко и сякаш съм се упражнявала за този момент с години, сякаш по някакъв начин, всеки път, когато сме пазарували, съм знаела, че ще имам един последен шанс да грабна последните остатъци от цивилизация на рафтовете. Кой ще произвежда бинтове и тоалетна хартия сега? А да не говорим за електроника? Има ли някой там? Нямаше ли тогава и някой друг, освен Мърк, да дойде да ме потърси? Дали всички други в целия свят, освен мен, Мърк и мъжете, които бяха с него, са изчезнали? Ако някога съм мислела, че знам какво е сърдечна болка (човекът, когото обичах, ме разглеждаше само като приятел, баща ми си изгуби работата и предполагахме, че ще изгубим и къщата си), сега разбирам, че знам. Сега разбирам откъде идва изразът. От това място в гърдите ми, което се пропуква и избухва като земетресение.