Кэтрин Сатклифф - Мания

Лицето й не беше изпито от страх и тъга. Не бе момичето, чието измършавяло тяло беше леко като гъши пух. Тя стоеше до Рийс, предлагайки на всеки от паството му нежно докосване и усмивка, които някога преминаха през тъмнината в мен и излекуваха духа ми.

Колко е хубава!

Косата й не беше вече остригана и рошаво разбъркана от дните й в Менсън. Колко необикновен и красив оттенък имаше, с цвят на лен. Извиваше се на копринени вълни над веждите, обграждаше очите й и отразяваше светлината на свещта от вътрешността на църквата.

И тези очи — отново се усмихваха с такова състрадание. Сякаш всеки мъж, жена и дете, което тя погледнеше, трябваше да чувства блаженото докосване на самия Бог.

Като че ли цяла вечност останах в сянката на офиката. Всяка усмивка и докосване, които даряваше на младия викарий, засили болезненото нетърпение в гърдите ми.

Разтреперих се, въздухът стана по-студен, нощта по-тъмна, мъглата засенчваше всичко. Леката светлина идваше от църквата и осветяваше двойката, която остана там, докато и последният от паството си тръгна по пътя за вкъщи.

Ако той я целунеше, щях го убия.

Ах, но Джон Рийс така искаше да я целуне.

Виждаше се в очите му, усмивката му, в начина, по който леко докосна с пръст бузата й, за да прибере един измъкнал се кичур коса.

След това се появи детето, момиче с дълга, къдрава черна коса и ангелско лице, бузите цъфтящи в розово като малки розови пъпки. Мария я взе в ръцете си и я целуна по бузите.

Рийс затвори вратите, внимателно пое лакътя на Мария и тръгна с нея и детето надолу по стълбите и по пътеката. Те минаха на няколко метра от мен и чух Мария да говори.

— Утри сутрин първото нещо, което ще направя, е да се обадя на Мейв Смайт — каза тя на Джон. — Бедната. Така отчаяно скърби от загубата на мъжа си.

— Ще се зарадва на компанията ти — отговори той. — Ти си благодат за енорията. И за мен, разбира се. И дъщеря ми. Знаеш ли как се чувствам?

— Не трябва да говориш за благодарност, Джон.

Аз ги последвах в тъмнината.

— Не благодарността ми искам да обсъждаме, Мария, знаеш го.

— Знам. И ще говорим за бъдещето ни… някой ден.

— Кога?

— Когато съм готова.

— Шест месеца минаха, откакто се върна в Хъдърсфийлд. Шест месеца работеше до мен, стана като майка за дъщеря ми. И все пак продължаваш да браниш сърцето си от мен. Защо?

Тя спря и се обърна с лице към него, но не каза нищо.

— Защо? — повтори той. — Ти ме обичаше някога, Мария. Мога да те накарам да ме обикнеш отново.

— Аз те обичам, Джон.

— Но отказваш да се омъжиш за мен. Заслужавам да знам защо.

Останах в сянката, неспособен да дишам, и очаквах отговора й. Тогава на лицето й се изписа отчаяние, когато погледна детето в ръцете си.

Да, отчаяние. Тъга. Празнота. Тези лъчисти усмивки, които даваше на енориашите, не са били нищо повече от фасада, за да прикрие собствената й болка.

Шок от мъка ме разтърси целия.

Гледката на Мария с детето на ръце отне дъха ми и потънах срещу близкото дърво. Покъртителна тъга премина през тялото ми, като се загледах в образа на жената и детето. Загуба. Безвъзвратна смърт. Всичко, за което милеех, беше пред мен.

Мария прегърна детето по-близо, докато продължиха да вървят към къщата й. Вече не можех да ги чувам. Мъглата се виеше между нас и понякога ги закриваше от погледа ми.

С кристална яснота разбрах, че тя заслужава повече, отколкото някой мизерстващ херцог с опетнена репутация и потекло можеше да й даде. Беше открила това, което загуби: дом, дете, достоен, боголюбящ човек, който да я цени.

Знаех, че не мога да я лиша от това.

Затворник на съвестта си, останах да я гледам как вървеше все по-далеч и по-далеч от мен, наблюдавах лекото полюшване на бедрата й, обожанието, с което залюля детето.

Отворих уста да я извикам по име, но останах безгласен.

Тя се спря и се обърна.

За един кратък момент почувствах как погледите ни се докосват. Тя погледна към мен, но не ме видя. Никога нямаше да забравя красивото лице, нежната извивка на челото, мекотата на устните й. Скръбта, която по невнимание предизвиках на лицето й неочаквано. Споменът за тези обитавани от духове очи щеше да ме преследва през останалата част от живота ми.

Ръцете на детето около врата на Мария й причиниха болка. Сладкият й дъх върху бузата й я накара да се усмихне, въпреки нетърпеливото, намръщено лице на Джон.

Той я заобиколи, за да отвори вратата на къщата, тя отново погледна към мъглата. Не за пръв път очакващо гъделичкане я докосна.