Джанет Еванович - Стефани Плъм или г-ца Сватовница

— Много е срамежлив. И гледа насам, защото… би искал още кафе, но няма как да остави магазина.

— Обожемой! Нямах представа. Това е толкова сладко. И толкова тъжно. Бедният човек се намира там, нуждаещ се от кафе, а аз си мислех, че е един от онези перверзни преследвачи. Той само трябва да звънне тук. Или да ми махне и аз ще му занеса чаша кафе.

— Наистина ли? Това ще му хареса. Той е толкова добър човек, но винаги се притеснява да не се натрапва.

Джет се наклони през тезгяха и леко махна с ръка към Лари Бърлю. Дори и от това разстояние можех да видя как бузите му се покриват с червенина.

Взех кафето, пресякох улицата, влязах в месарницата и му го дадох.

— Всичко съм уредила — казах. — Единственото, което трябва да направиш, е да махнеш на Джет и тя ще ти донася чаша кафе. Тогава ще имаш възможност да разговаряш с нея.

— Не мога да говоря с нея! Какво да й кажа? Тя е толкова хубава, а аз съм толкова… — Бърлю погледна надолу към себе си. Не знаеше какво да каже.

— Ти си един добре изглеждащ мъж — продължих аз. — Е, може би тези пилешки дреболии са малко отблъскващи, но това можеш да го оправиш, като си смениш касапската престилка преди тя да дойде. И се постарай да не я зяпаш толкова много. Само я гледай, когато искаш кафе. Зяпането понякога може да бъде прието като, хмм, неучтиво.

Месарят клатеше глава нагоре-надолу.

— Ще запомня всичко това. Махвам за кафе. Не зяпам толкова много. Сменям си престилката преди тя да дойде.

— И разговаряш с нея!

— И разговарям с нея — повтори той.

Не бях много убедена, че това ще проработи, затова си написах телефонния номер на парче амбалажна хартия и му го оставих.

— Обади ми се, ако имаш проблем — казах аз.

Бърлю само енергично закима.

— Да, мадам.

— Преди да си тръгнем, трябва да си купя няколко свински пържоли — каза Лула. — Падам си по свинските пържоли.

Дийзъл се беше настанил на канапето ми и гледаше телевизия, когато двамата с Боб се прибрахме у дома. Върху масичката пред него имаше стек с шест бири и кутия от пица. Част от бирите и пицата липсваха.

— Донесох вечеря — заяви той. — Как мина днес?

— Какво правиш тук?

— Аз живея тук.

— Не, не живееш.

— Със сигурност живея. Свалил съм си обувките и всичко останало.

— Добре, но аз няма да спя с теб.

— No problemo 2. Така или иначе не си мой тип.

— Какъв е твоят тип?

— Лесните.

Завъртях очи.

— Може да съм кретен — каза той, — но поне съм симпатичен.

Това беше истина.

Задърпах Боб към кухнята, дадох му прясна вода и напълних купичката му с кучешки бисквити. Върнах се във всекидневната, взех си парче пица и се присъединих към Дийзъл на кушетката.

— Яж — нареди ми той. — Тази нощ трябва да работим. Имам следа към Бийнър.

— Няма начин. Аз съм човекът за любовните връзки . Не съм човекът намери-лудия-чието-име-не-трябва-да-се-споменава-глупак .

— Трябва ми прикритие. Ти си единствената, която имам — каза гостът ми.

— Какво прави Бийнър толкова специален? Може ли да отклони торнадо? Може ли да накара един Хамър да левитира? Може ли да хване летящ куршум със зъби?

— Не, не може да прави нито едно от тези неща.

— Е, какво може тогава?

— Няма да ти кажа. Просто се опитай да не се приближаваш прекалено много до него.

Боб се дотътри от кухнята, спря се и загледа остатъците от пицата. Дадох му едно парче. Изяде го на три хапки, след това постави главата си върху крака на Дийзъл, оставяйки петно доматен сос върху него. Гостът му почеса Боб зад ушите, а според мърлявометъра му доматеното петно не заслужаваше дори и най-малко внимание.

Беше осем часът, когато паркирах жълтия форд ескейп в малкия паркинг, собственост на грил-бара на Ърни. И преди бях идвала тук и знаех, че е повече бар, отколкото грил. Грилът основно се състоеше от уасаби и хрупкави солени бисквити. В бара идваха предимно бели мъже на средна възраст, които пиеха прекалено много. Беше на една пресечка от правителствения комплекс, така че бе удобно място за наквасване на заробените бюрократи, които убиват времето си, чакайки смъртта си или пенсионирането си — което от двете се случи по-напред. В осем часа барът се бе освободил от почти отчаяните и си бе запазил за утешение напълно безнадеждните.

— Бийнър е бил тук две последователни вечери — каза Дийзъл. — И сега е вътре. Мога да го подуша. Проблемът е, че не мога да се доближа до него на обществено място. Знам, че се е покрил някъде наблизо, но все още не мога да разбера къде. Искам да го накараш да си поприказва с теб. Виж дали ще успееш да разбереш къде живее. Само не му давай да те докосва. И не се приближавай прекалено близко.