Сара Шепард - Отровени

Някога играли ли сте шах с някой наистина добър играч? Например с братовчед ви, в дъждовния следобед? Или с онзи сладур в лагера, след като угасят лампите за лягане? Играта изглежда лесна, но експертите подготвят предварително стратегията си с десетки ходове напред. Така могат да ви изненадат с неочаквани атаки, оставяйки ви да се питате объркано: Какво стана току-що? След като играта свърши, може би ще се чувствате манипулирани. Сякаш са ви хванали неподготвени. Сякаш сте най-големият идиот на света.

Е, един човек постъпи точно така с четири красиви момичета в Роузууд — и то няколко пъти.

Имало едно време едно момиче, чиито ум приличал на безкрайна игра на шах. Дори когато изглеждала победена, тя винаги имала план. Всички й били противници — дори онези, които й се възхищавали най-много. Единственото, което искала, било в края на играта върху дъската да останат само нейните фигури.

И не спирала, докато не спечелела.

Една седмица след пожара в Поконос, който едва не я уби, Алисън Дилорентис седеше заедно с приятеля си Никълъс Максуел на пода в една празна къща в Роузууд, Пенсилвания, малко градче в предградията на Филаделфия, в което тя бе прекарала няколко години от живота си. Стаята беше тъмна и в нея имаше само матрак, няколко дрипави вълнени одеяла, стар телевизор, изхвърлен от някого, и храната, която Ник беше отмъкнал от съседния минимаркет. Въздухът бе прашен и застоял, което напомняше на Али за Убежището в Адисън-Стивънс, психиатричната клиника, в която прекара дълго време. Но въпреки това мястото щеше да свърши работа. Колко хубаво беше да се чувства свободна.

— Усили го — каза тя, махвайки с ръка към телевизора.

Ник увеличи говора. Те се бяха включили нелегално към електричеството и кабелната телевизия на комплекса — за богаташко хлапе, Ник беше много добър в незаконните работи. На екрана вървеше пряко предаване, в което показваха как полицията претърсва развалините на ваканционната къща на Али в планината Поконос. Тя знаеше отлично какво търсят: нея . Или по-точно костите й.

— Продължаваме да търсим — каза началникът на полицията пред микрофона. — Невъзможно е госпожица Дилорентис да е оцеляла в този взрив.

Али се изкиска. Идиоти.

Ник я погледна разтревожено.

— Добре ли си? — После я хвана за ръката. — Ако искаш, може да гледаме нещо друго.

Али придърпа напред качулката на суичъра, който Ник бе откраднал от магазина „Таргет“; раните от изгаряне по лицето й все още я притесняваха. Те щяха да оздравеят — Ник беше наел една сестра, която идваше един път дневно — но тя никога нямаше да е толкова красива, колкото преди.

— Не сменяй програмата — настоя Али. — Не искам нови изненади. — Беше преживяла достатъчно. Надеждният й план, който се бе състоял в това да подпали живи старите приятелки на сестра си, заедно с Мелиса Хейстингс и трупа на Иън Томас, във вилата на семейството й в планината, а после да изчезне в нощта и да не се появи повече, беше претърпял пълен провал. Спенсър Хейстингс, Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри и Хана Мерин бяха избягали от къщата, без да пострадат. Незнайно как ченгетата бяха открили писмото, което Али беше пъхнала под вратата им — то лежеше на тревата пред къщата. В това писмо тя си признаваше всичко — че не е Кортни, нейната близначка, а е истинската Али, момичето, което по погрешка бяха затворили в психиатричната клиника. Че тя бе убила Иън Томас и Джена Кавана. И накрая, че беше измамила момичетата, които й се бяха доверили, и че смята да ги убие.

И за нещастие точно в този момент по телевизията показваха как една журналистка — която приличаше на восъчна фигура с грозно червено-лилаво червило — преразказва всичко, което им е известно, наричайки го Тъмните тайни на Дилорентис — всичко, което беше написано в писмото.

— Ако беше оцеляла, госпожица Дилорентис щеше да отиде в затвора до живот заради престъпленията, които е извършила — рече сериозно тя.

Ник загриза нокътя на палеца си.

— Ще ми се това писмо да не беше толкова конкретно.

Али завъртя очи.

— Аз ти казах да го напишеш. Не се притеснявай. — Всъщност Ник беше написал писмото до момичетата, не Али. Беше го умолявала, твърдеше, че го бива повече в писането, а и можеше да имитира почерка й. Ник винаги бе изпитвал слабост към ласкателствата. Почеркът му беше ключова част от един план, който тя се надяваше, че няма да се наложи да изпълни, и за който дори избягваше да мисли.