Сара Шепард - Отровени

Хана кимна. След като им бяха повдигнати обвинения в убийство, „Роузууд Дей“ изключи момичетата, но сега им беше позволено да се дипломират, ако успеят да изкарат всички изпити. Дори „Институтът по модни технологии“, където я бяха приели, каза, че ще й запази мястото до есента, стига оценките й да са достатъчно добри. Останалите момичета получиха подобни предложения — с изключение на Ариа, която беше решила да пропусне тази година.

— След половин час имам история. — Тя погледна момичетата. — Вие кога започвате?

— Аз трябва да повтарям химия, но тя започва утре — отвърна Емили.

— Остава ми само да си оправя художественото портфолио и да си взема годишните изпити — рече Ариа. — Повечето от училищните ми класове приключиха, преди да ни изгонят от училище.

— И при мен така — каза Спенсър и се изправи. — Ами, тръгвай, Хан. Не бива да закъсняваш.

Останалите момичета също наставаха и се прегърнаха. Излязоха навън в слънчевия, топъл ден, и си обещаха, че по-късно ще се чуят. И после изведнъж срещата приключи и Хана се оказа сама на улицата. Не беше сигурна какво да си мисли за онова, което бяха обсъдили. Много й се искаше да последва съвета на Спенсър, но самата мисъл, че просто ще оставят Али да се измъкне, я изпълваше с ужас, още повече когато си представеше, че Али е някъде наблизо… свободна. Обмисля нов план. Плете интриги.

Зад ъгъла прозвуча протяжният скърцащ звук на колелата на някаква каравана. Откъм уличката отекна смях. Внезапно ръцете на Хана настръхнаха и тя отново изпита онова познато, неприятно чувство, че някой я следи.

Тук няма никой , каза си решително тя.

За миг засенчи очите си длан, а после бързо прекоси няколко пресечки в посока към подготвителното училище на „Роузууд Дей“, представляващо комплекс от каменни и тухлени сгради, които някога бяха принадлежали на някакъв железопътен магнат. Невероятно колко различно изглеждаше това място през лятото. Величественото синьо-бяло знаме на „Роузууд Дей“ с герба на училището не се виждаше на флагщока. Мраморният фонтан пред салона по физическо беше пресъхнал. Люлките и катерушката на игралната площадка на учениците от долните класове бяха празни, нямаше малки крещящи деца и край тротоара не се виждаха никакви жълти училищни автобуси.

Хана отвори главната врата, която водеше към частта от комплекса, предназначена за по-големите класове. Коридорите бяха пусти, а подовете изглеждаха така, сякаш не бяха мити след края на учебните занятия. Всички плакати, които обявяваха училищни избори, предстоящи балове или благотворителни събирания, бяха свалени от стените, оставяйки след себе си просто избледнели петна. От училищната уредба не се носеше никаква музика. Някои от шкафчетата бяха широко отворени и празни, като тъмни, зейнали пещери. Хана леко натисна една врата; пантите й изскърцаха зловещо.

В края на коридора се размърда някаква сянка и Хана замръзна. След това от другата страна се разнесе приглушен смях. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една призрачна фигура се изгубва нагоре по стълбите. Сърцето й затупка ускорено. Успокой се. Това е просто параноя.

Тя отиде на пръсти до крилото по история и надникна в стаята. Вътре миришеше на пот и само задните редове бяха заети. Едно момче, което носеше тъмна шапка с емблемата на „Филис“ чертаеше някакви фигури по бюрото със заострения край на ключа си. Някакво момиче с коса, заплетена на расти, беше положило ръцете си масата, отпуснало лице върху тях, тихо похъркваше. Някакъв ученик с разсеян поглед четеше нещо, което приличаше на Плейбой .

Внезапно зад гърба й някой се изкашля и тя рязко се обърна. Едно момче със слаба фигура и плетена шапка, което не познаваше, беше застанало твърде близо до нея. На лицето му играеше странна усмивка.

— З-здрасти — избъбри тя с разтуптяно сърце. — Мога ли да ти помогна?

Момчето се усмихна мързеливо.

— Ти си Хана Мерин. — То я посочи с пръст. — Познавам те.

После се шмугна покрай нея и влезе в стаята.

Телефонът на Хана звънна, което я накара да изписка и да притисне тялото си към шкафчетата. Но това беше просто Майк Монтгомъри, нейният приятел.

— В училище ли си вече? — попита той.

Хана въздъхна и отвърна с едно „аха“, усещайки все още ускорения пулс в слепоочията си.

— Прилича ми малко на филма „Нощта на живите мъртъвци“. Кои са тези деца? Никога не съм ги виждала.

— Същото ми се случи миналото лято, когато ходих на изпит по кормуване. Те крият през годината децата от лятното училище в килера. Иска ми се да можех да дойда там, за да те пазя. Може да хвана първия автобус за вкъщи.