Сара Шепард - Отровени

Неохотно обмисли възможността да се запише на артистичен лагер в Орегон, но крайният срок за изпращане на молбите беше изтекъл предишната седмица. След това обмисли идеята да се запише на арт курсове в Университета по изкуства във Филаделфия, но първият ден вече отмина и възможността бе изпусната.

Чувстваше се… заседнала. И уплашена. Като че ли всеки път, когато затваряше очи, в съзнанието й се появяваше ликът на Али. Последният път, когато я бяха видели, тя изглеждаше зловещо, като изкопан труп. Образът й я преследваше толкова плътно, че в опитите си да го изхвърли от главата си, тя беше нарисувала портрет на Али на едно огромно платно в задната част на галерията. Всъщност беше нарисувала две версии на Али: едната на момичето, което бе видяла в мазето на порутената къща до сградата, в която се намираше офисът на Ханиния баща, а другата бе портрет на старата Али, недостижимото, свръхпопулярно момиче от началото на шести клас. Ариа бе използвала стари скици на Али, които бе нарисувала в деня, когато момичето беше разкъсало плаката на Капсулата на времето, залепен на фасадата на „Роузууд Дей“ и беше обявило, че ще намери парче от знамето на Капсулата. Това се беше случило преди близначките да разменят местата си. Преди Кортни Дилорентис да дойде при тях четирите на благотворителния бал и да им предложи да станат най-добрите й приятелки.

След като помогна на Ила, Ариа се върна в задната стаичка и се осмели да огледа отблизо двете картини на Али. Обикновено не беше особено добра в портретите — беше нарисувала цял тон на Ноъл Кан, нейният може би вече бивш приятел, и нито един от тях не успя да улови същността му. Но Алината „алиност“ сякаш струеше изпод четката й и предаваше всяка нейна черта със смразяваща точност. Достатъчно й бе да погледне платното, за да подуши гадния дъх на Али и да потрепери, щом се взре в големите й, яростни очи. Когато Ариа се обърна към портрета на Али от шести клас, снизходителната усмивка на момичето я накара да се почувства дребна и незначителна, както в онзи ден, докато седеше сама на оградата на „Роузууд Дей“ и я скицираше.

Тя излезе от стаичката и затвори вратата зад себе си. Продължителното общуване дори с портретите на Али я докарваше до безумие.

Ариа огледа обширната изложбена зала на галерията, търсейки някаква работа, но всъщност това не беше нейната смяна, а и двамата дежурни асистенти, Бърни и Сиера, също умираха от скука. Внезапно зърна една фигура през прозореца и сърцето й се качи в гърлото.

Ноъл.

— Ще се върна след малко — каза на майка си и хукна към вратата.

Ноъл беше стигнал почти до следващата пресечка, когато Ариа се озова на тротоара.

— Хей! — извика тя. — Ноъл?

Той се обърна. Синините по лицето му, получени в резултат от нападението на Али и Ник, които го бяха заключили в бараката до „Роузууд Дей“ в нощта на абитуриентския бал, бяха избледнели, тъмната му коса беше поизрасла малко и се къдреше над ушите му. Но щом видя Ариа, лицето му стана напрегнато.

Обзе я отчаяние. Когато бяха заедно, Ноъл винаги се радваше да я види, дори ако прекъсваше тренировката му по лакрос. Винаги се заточваше към нея с протегнати ръце. Дали Ариа искаше сега да направи същото? Не. Да. Не. Тя беше онази, която му каза, че не могат да бъдат заедно — той години наред я беше лъгал за това, че знае истината за Али, и на всичкото отгоре я беше посещавал в Убежището. Но напоследък беше започнала да преосмисля решението си. Всички правеха грешки. Може би щеше да успее да му прости.

И, господи, колко й липсваше.

— 3-здрасти — каза нервно Ариа, когато се приближи до него. — Благодаря за съобщението. — През последните дни беше изпратила няколко есемеса, в които му казваше „здрасти“, с надеждата, че може да подхванат разговор. Най-накрая той също й беше отговорил с едно просто „здрасти“. Може би това беше знак.

Едната му вежда леко се повдигна за миг.

— О, да. Няма проблем.

Настъпи болезнено мълчание. Ариа се престори, че разглежда стикера на задната броня на една преминаваща хонда „Сивик“.

— Всъщност какво правиш в този квартал? — попита го най-накрая тя. Кажи, че си дошъл да ме видиш.

Ноъл пристъпи от крак на крак.

— Карам курс по английски в „Холис“, за да не се налага да го карам догодина. Доста хора са се записали. Мейсън, Райли Улфи…

Ариа се засмя.

— Помниш ли, когато ми каза, че Райли ти приличала на леприкорн?

Ноъл изглеждаше огорчен.

— Хм, трябва да вървя.