Ники Пелегрино - Рецепта за живот

Сякаш забравило възрастта си, кучето като невръстно кутре гонеше с лай някаква птица между стръкове артишок в градината на „Вила Роза“. Претича по обраслата с бугенвилия тераса, запровира се между лимоновите дървета, докато накрая се стрелна през слънчевите морави. Щом най-сетне замлъкна, остана единствено шушненето на листата на наровите дървета и шумът на разбиващите се долу при скалите морски вълни.

Къщата беше празна и заключена. Здраво залостена беше и високата външна порта. Само дребното куче и зелените гущери знаеха как да се промъкват през дупката в стената, почти изцяло скрита зад бурените.

Мястото изглеждаше пусто и изоставено. Лехите отдавна не бяха прекопавани и глицинията беше подивяла. Все пак някой бе минал оттук — беше прибрал плодовете от дърветата в края на лятото, нападалите есенни листа бяха почистени.

Безмилостната ръка на времето бе оставила следите си и върху сградата. Соленият вятър и силното слънце бяха олющили лака от капаците, а розовата боя на стените бе съвсем избеляла. Само тежките камъни върху покрива пречеха на бурните ветрове да вдигнат керемидите, иначе отдавна дъждът щеше да влиза безпрепятствено вътре. Прахта, покрила вещите, не помръдваше, чашите стояха обърнати върху плота, а леглото бе оставено неоправено. На мястото на свалените от стените картини се виждаха единствено очертанията им. Паяжини се гушеха в ъглите под тавана.

От месеци, а може би от години никой не бе стъпвал тук.

Първо усетих тежестта му — непозната и някак необичайна — по протежение на цялото си тяло. Отворих очи, но в тъмното успях да различа само очертанието на косата му — дълга и къдрава. Предполагам, че съм крещяла и той ми е наредил да млъкна, но нямам ясен спомен. В паметта ми се бе загнездило само усещането за острия връх на кухненски нож или може би ножици и мислите, които препускаха в онзи миг. За белега, който щеше да остане от порязването. Доста глупава мисъл в момент, когато те изнасилват.

Всичкото това бутане и суетене не трая дълго. Когато свърши, лежах известно време неподвижно, заслушана в бързите му стъпки надолу по стълбите. Уверила се най-сетне, че е изчезнал, се надигнах от леглото и тръгнах към стаята на Чарли на приземния етаж.

— Изнасилиха ме — изкрещях аз и толкова широко бях отворила устата си, че дълго след това челюстите ме боляха.

Не мисля, че някой друг, освен Чарли ми повярва, не и докато не намериха на пътеката отпред откраднатите пари, които онзи бе изпуснал по време на бягството си. От полицията дори предположиха, че съм сънувала. Но всичко това се случи много преди да бъдат въведени ония специални обучения. Сигурна съм, че сега вече нещата стоят по-различно.

Чувах ги как говорят за мен по радиостанциите си като за „жертвата“. Ненавиждам тази дума. Още по-неприятно беше, когато съблякох върху кафявата хартия дрехите си пред лекаря, а той ги прибра в чиста найлонова торба и ги отнесе някъде. С огромно отвращение изтърпях и прегледа му, след който ме оставиха да седя с часове в силно осветеното помещение с чаша слаб блудкав чай. Да не говорим колко гадно се почувствах, когато на следващия ден във вестниците се появи заглавието „Изнасилена студентка“, знаейки, че става дума за мен. И тъй като взеха отпечатъци от всички, които някога са били в тясната ми стая, нямаше начин случката да се запази в тайна, да се спася от погледите, все едно къде се намирах в кампуса. Да не говорим за подхвърлянията:

— Виж, ето изнасилената.

С две думи, всичко се промени. Отидех ли в кръчма, не спирах да си мисля: „Може би той също е тук“. Останалите слушаха музика, бъбреха или играеха дартс, а аз се оглеждах за мъжа с къдрава коса.

Нощем у дома се ослушвах дали не идва по стълбите. Не можех да спя. А и не се опитвах.

Чарли стоеше при мен много повече, отколкото очаквах. Предполагам, че изпитваше вина. Ако тогава все още бе мое гадже, щеше да е в леглото до мен, когато непознатият се вмъкна в стаята.

Квартирата ми беше чудесна — високи тавани, дебели килими, централно отопление. Нищо чудно, че никой от нас не искаше да се изнесе, след като скъсахме. Трудно се намираше такова жилище. Ето защо решихме Чарли да остане в едната стая, а аз — в другата. Всеки чакаше другият да се изнесе, без да си даваме сметка колко нелепа е ситуацията.