Ники Пелегрино - Рецепта за живот

— Не виждам защо не. В крайна сметка по-лесно е да приеме теб, отколкото да търси нов човек. Само гледай да не изпускаш чиниите — посъветва ме той. — И още нещо, ела утре по-рано. В четири и половина предлагаме храна за персонала. Държа всички да са опитали онова, което е включено в менюто, за да можете да го описвате на клиентите.

— Лейла не ми е споменавала.

— Тя май не се храни много — сухо отбеляза Гийон.

Бистрото беше сравнително скромно място с боядисани в бяло маси от ковано желязо, които можеха да бъдат изнесени вън на тротоара в слънчеви дни. Стените вътре бяха светли и украсени тук-там с картини на някакъв местен художник, но истински впечатляващата украса бе една висока ваза на бара с екстравагантна аранжировка на цветя. Мястото бе от онези типични заведения във всеки квартал, където хората отиват вечер, ако не им се занимава с готвене, но Гийон държеше да се спазват порядките, възприети в ресторантите от висока класа.

Беше особено придирчив към подредбата на храната и често ни караше да чакаме, докато той обърше старателно и с ловко движение ръбовете на чинията от случайно паднала капка сос от месото или малиново пюре. Това бе повод за много разправии, защото за Роби бързината бе от първостепенно значение. „Вкарай ги вътре, нахрани ги и — навън“ — обичаше да казва той. Само за да го подразни, Гийон обичаше да пренарежда иначе идеално аранжирана чиния.

— Проклет пияница — мърмореше Роби, щом се отдалечеше достатъчно, та готвачът да не чуе. — Вместо да е благодарен, че изобщо му се предлага работа след онова, което се случи.

Личеше си, че Гийон е бил алкохолик. Лицето му наистина бе цялото червено заради множеството пукнати капиляри и носът му бе едър и месест. Веднъж Роби ми пошушна, че навремето Гийон толкова много пиел, че губел контрол и бил изритан от известен ресторант на Майфеър, където бил главен готвач. Хладилниците му били пълни с развалена храна, кухнята — мръсна и бъкаща от зарази. В крайна сметка няколко клиенти се натровили и станал такъв скандал, че заведението никога не успяло да стъпи отново на крака. Никой не искал да общува след това с Гийон, нищо че бил изключителен майстор. Известно време не можел да си намери никъде работа, освен в един закъсал старчески дом. Ето го сега — възстановяващ се от алкохолизма готвач, който приготвя стекове с пържени картофи в малко бистро.

— Пък и с претенции — често мърмореше Роби, докато изписваше с тебешир специалитетите за деня на черната дъска. — „Пуле о олив верт“, сякаш не може да каже „Пилешка яхния с маслини“.

На мен също ми беше любопитно, ето защо една вечер, когато обстановката бе спокойна и Роби не беше наблизо, помолих Гийон да ми обясни.

— Трябва да знаеш, Алис, че хората не ходят на ресторант само за да ядат. Търсят преживяване. Дори на място като това те идват, за да се почувстват, макар и за няколко часа по-специални, след което да се върнат към обичайното си всекидневие. — Докато говореше, той лъскаше тиганите си и ги нареждаше по големина на стената.

Питах се колко ли му е трудно да бъде в постоянна близост с толкова много кашони с вино, но така и не посмях да попитам.

Случи се така, че в един неделен ден по обяд беше много натоварено и Роби вдигна огромен скандал, след което с гръм и трясък напусна. Следващата седмица собствениците ме повикаха на разговор и ми предложиха неговото място.

— Нямаш голям опит — казаха те, — но Гийон сподели, че си умна, държиш се добре с клиентите и не е зле да ти се даде шанс.

Когато отидох да благодаря на Гийон, той само се засмя.

— Не забравяй, че ти дават една трета от заплатата на Роби, защото нямаш опит. Освен това смятат да те скъсат от работа.

Нямах нищо против да прекарвам допълнителни часове в заведението. Това бе добре дошло и по друга причина — плановете на Лейла да живее като Холи Голайтли не дадоха очаквания резултат. Край нея винаги се въртяха много мъже, но повечето бяха музиканти, художници или скулптори и никой от тях не можеше да се похвали с големи доходи.

Когато се приберях вкъщи, никога не знаех кой е в леглото при нея, но ги чувах, защото къщата бе с тънки стени. Една нощ Лейла викаше толкова силно, че не издържах и се втурнах в стаята й. Заварих един от приятелите й — мисля, че беше художник — кацнал гол отгоре на гардероба. Направо откачих.

— Съжалявам за снощи — извини се Лейла на другата сутрин, когато той вече си беше отишъл, — но и двамата бяхме пияни.