Ники Пелегрино - Рецепта за живот

— Никак не си забавна — оплака се една сутрин Лейла и се хвърли върху леглото ми. — Събуди се, за да си поговорим. Какъв е смисълът да си тук, след като не ми говориш.

— Моля те, махни се — опитвах се да я умилостивя аз. — Не мога да спя до два на обед, но имам нужда от поне още един час сън.

Тя се просна с цялото си тяло върху мен и завря лице в моето. Усещах дъха й с аромат на кафе и цигари.

— Или си на работа, или с онзи грозен педеруга Гийон — оплака се тя. — Защо никога не идваш да си играеш с мен?

— Ще дойда — отворих аз очи, — но не сега.

Лейла се повъргаля игриво върху мен.

— Обичам те, Алис — въздъхна тя.

— Знам.

— Скучно ми е — не млъкваше тя. — А ти вече никак не си забавна.

Видях, че няма надежда да се отърва от нея.

— Добре, какво искаш да направя?

— Обличай се бързо. — Тя скочи пъргаво на земята. — Искам да ти покажа най-красивата гледка от Лондон.

Лейла облече жълта копринена рокля и чифт „Док Мартенс“, пъхна кутия от френските си цигари в малка чантичка с мъниста и ме поведе към Сейнт Джеймс Парк. Застанахме на моста по средата на езерото.

— Нетипично за Лондон, нали? По-скоро имаш чувството, че си в приказка — победоносно обяви тя.

След като се успокои, че съм оценила по достойнство най-красивото място в града, тръгнахме към Чайнатаун и седнахме в ресторант на „Уордур стрийт“ да хапнем дим сум. След това се отбихме в кръчма на гърба на театър в Сохо и прекарахме остатъка от следобеда на чашка. По едно време трябва да сме изглеждали вече леко подпийнали, защото възрастният мъж, който до този момент ни поръчваше вино, настоя да ни заведе в съседния ресторант. Той дори твърдеше, че е собственикът му. Вероятно казваше истината, защото макар да бяхме вече много пияни и прекалено шумни, ни донесоха шампанско и дори пица.

Безметежният и безгрижен живот, който водеше Лейла, ми се струваше опасен и направо упадъчен. Но когато се качихме в последния влак на метрото, зачервени и вонящи на вино, а Лейла на висок глас се подиграваше с мераците на онзи богаташ, си дадох сметка, че почти през целия ден не съм се сещала за тревогите си.

Прекарах така близо цяла година: живеех в апартамента в Майда Вейл и внимавах да не докосвам стените. Имаше дни, в които работех много, в други — пиех много. Един ден, докато помагах при подреждането на масите, хвърлих случаен поглед към прозореца и го видях — червенокос мъж, който държеше току-що свита цигара и крачеше по посока на бистрото. Чарли, разбира се, който вървеше право срещу мен и се връщаше в моя живот.

Известно време никой друг, освен Бабета не забелязваше какво се случва с Нунцио. Минаха месеци, откакто не беше продумвал и не беше работил в градината. Сложи повече възглавници върху стола и му даваше завивка, за да му е по-удобно. Бореше се сама с цялата работа, без да го изпуска от поглед, за да открие и най-малката промяна.

В крайна сметка дъщеря им София усети, че нещо не е наред.

— Всеки път, когато идвам, папа седи на този стол неподвижен като статуя. Какво му става?

Бабета не знаеше какво да отговори.

— Мислиш ли, че е потиснат? — настояваше София. — Да го заведем на лекар, може да му даде някакви лекарства.

— Няма смисъл. Добре си е така. Мога да се грижа за него. — Бабета се боеше, че може да загубят работата си във „Вила Роза“.

Дъщеря й само въздъхна и поде любимата си тирада.

— Толкова си изолирана тук. Никакъв телефон, нямаш и кола. Може да идвам по-често от Салерно, но въпреки това… — София не сваляше поглед от баща си. — Ще е по-добре, ако се преместите горе, на върха на хълма, в Тривенто. Ако наоколо има повече живот, папа може би ще се оживи. А и няма да се налага да работиш толкова много. Ще си купуваш зеленчуците от пазара, вместо да ги отглеждаш.

В съзнанието на Бабета веднага изникна картината на някой мрачен апартамент в тесните улици на Тривенто.

— Добре ни е тук — побърза тя да прекъсне дъщеря си. — Нунцио не иска да живее в град. Обича да гледа морето. Така е свикнал.

— Рано или късно ще се наложи да се преместиш — поклати глава София. — Мястото тук е твърде голямо за теб. Ами ако паднеш? Помисли за бъдещето, мамо.

Бабета не искаше да мисли за толкова далечно бъдеще. Там имаше само неприятни неща — немощ, болести, загуби. По-лесно беше да работи до изнемога и да не мисли за тях.

— Не сме готови още — настояваше тя. — Нямаме желание да се местим. Ще се справим.

Не спомена пред дъщеря си, че съвсем са занемарили парчето земя в градината на „Вила Роза“, в което бяха засадили зеленчуци. Че бурените всеки миг ще задушат цветята в собствената им градина и не е имала време да подреже бугенвилията, която все повече завземаше терасата.