Ники Пелегрино - Рецепта за живот

— Чудя се кой ли ще купи целия този имот — разсъждаваше тя на глас с поглед, отправен към редиците плодни дървета и синия отрязък от морето в далечината.

— Чужденци, най-вероятно — отвърна жената. — Или някой, който ще я дава под наем във ваканционните периоди.

Бабета се надяваше да е семейство италианци с деца, така че да може да ги чува как тичат и играят в двора.

— Толкова красиво място — въздъхна тя с копнеж. — Сигурна съм, че някой наистина ще се влюби в него.

Застанал на бара в бистрото, Чарли изглеждаше съвсем не на място с кафявата си платнена чанта, от която се подаваха брой на „Ню Мюзик Експрес“, на „Гардиън“ и няколко оранжеви копия от класическата поредица на издателство „Пенгуин“. Всичко в него беше толкова познато и в същото време необичайно.

— Липсваше ми лицето ти — рече той.

Това съвсем не бяха думите, които очаквах, и в първия миг бях обезоръжена. Сетне гневът отново ме завладя.

— Какво стана със Сара Уайт? — попитах аз.

— Беше грешка. Всичко свърши.

— Грешка ли? — Ресторантът не беше място за разправии, ето защо гледах да говоря тихо.

— Още сме приятели, нали? Радваш се да ме видиш.

— Да… Не. Всъщност не знам. Защо дойде?

— Искаше ми се да те видя. Мина близо година. Косата ти е по-дълга, отслабнала си.

Прокарах пръсти през косата си.

— Шест дни в седмицата тичам напред-назад цяла вечер — естествено, че съм отслабнала — отвърнах аз и в същия миг се ядосах, че се държа твърде дружелюбно. — Не мога да говоря сега, Чарли. Всеки миг ще започнат да идват клиенти, а имам още работа.

— А по-късно?

— Ще съм изморена.

— Тогава да се видим на кафе сутринта?

— Добре. Да се видим в кафенето до спирката на метрото, ако искаш. Само да не е много рано.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше. Походката му не бе така уверена, а главата му беше наведена. Само преди година не можех да си представя, че при появата му няма да подскачам от радост.

— Това беше старо гадже, нали? — попита Гийон, който ни бе наблюдавал през малкото прозорче към кухнята.

— Защо реши така?

— По изражението ти, Алис. Изглеждаш стъписана.

— Стъписана ли? — малко криво се усмихнах аз. — Звучи малко драматично. Но истината е, че вече свикнах да живея без Чарли.

— Разкарай го тогава. Кажи му, че не искаш да го виждаш.

— Не е толкова просто.

Цялата вечер, докато посрещах редовните клиенти, обръщах се към тях по име и поемах палтата, докато ги отвеждах до масите им, не спирах да мисля за Чарли и че е тук някъде наблизо. Липсвало му лицето ми. Сара била грешка. От толкова време мечтаех да чуя тези думи от него.

Щом изпратих и последния посетител, оставих Гийон да ми налее чаша вино и да ме засипе с въпросите си.

— Защо скъса с него?

— Той избяга с една от моите приятелки.

— Мило момче — въздъхна Гийон и остави бутилката настрани.

— Мисля, че връзката им е приключила. Поне той така каза.

— Значи го е изритала и сега той идва да те търси — възмути се Гийон. — Надявам се, че ще му кажеш къде да отиде.

— Не знам — отпих аз от виното си. Както обикновено се чувствах неудобно да пия пред Гийон. — Направо откачих, когато ме напусна. Мислех, че съм готова да убия човек само да си го върна…

— Кажи му, че е твърде късно и излизаш с друг.

— Но аз не излизам с друг.

— Няма защо да се тревожиш за истината. — Гийон придърпа отново бутилката и доля още вино в чашата ми. — Мисли като Глория Гейнър, мила.

Докато разчистваше кухнята, той запя „Ще оцелея“ на Гейнър и ми се стори, че малко преиграва. В първия миг ме досмеша, но когато стигнах до касата, за да преброя приходите от вечерта, усетих, че ми се доплаква.

Ако Чарли поискаше отново да сме заедно, дали щях да приема? В продължение на две години бяхме толкова близки. Спяхме в едно легло и с изключение на времето, когато бяхме на лекции или упражнения, вършехме всичко заедно. Сякаш част от мен непрестанно докосваше част от него.

Знаех, че не се разбира с майка ми, но бях убедена, че вината е нейна. Тя живееше в един съвсем ограничен свят, обсебена от списъка си за покупки и новата си пералня. Никога не се бе срещала с хора като Чарли и неговото семейство. Не знаеше как да се държи с такива хора.

В самото начало аз също бях смутена от семейството му. Баща му беше лекар, двамата по-големи братя на Чарли бяха тръгнали по стъпките на баща си. Живееха в много голяма къща, пълна с книги и други стари предмети, говореха все за професионалната квалификация на хората около тях.